6 ч. Бързам. Хващам 11. На Сливница и Опълченска чакам автобус 60 половин час. Ядосвам се и тръгвам пеша. Пристигам на гарата малко преди да тръгне влака за Карлово. Тичам. Качвам се доволна. И другите са доволни.
Път. Панорами. Тунел. Още един. Най-дългият тунел. Ужас. Хваща ме клаустрофобията. Няма ли да свършва вече? Толкова ми е хубаво в пещерите, а сега не ме свърта. Светлина. Ух, най-накрая.
Карлово. Пазаруваме розови домати, краставици, сирене, кашкавал и т.н. Пием много вода. Горещо е. Решавам да пробвам пазарските химически тоалетни. Три са. Все едната ще е приемлива. Отварям подред. Блякс. По-зле са от задръстените кенефи на събора в Гела. Не, не мога такива неща да правя. Ужасно мирише. Надига ми се закуската. Ще издържа до първата полянка.
Такси. До началото на пътеката за х. Хубавец. Чудесно е. Полянки, дървета. Маркировката е добра. Нагоре, нагоре, нагоре. Табелата, че сме в Национален парк Централен Балкан се появи! Добре дошли при мечките ;)
Започват голямото ходене и голямото снимане. Раницата ми тежи. Опитах се да взема малко и компактни неща... Ще свикна. Няма как.
Гора. Като в приказките се чувствам. Хоп! Ето я и първата хижа -
Хубавец. Наистина отговаря на името си - спретната, чиста, саксии с цветя, хижарят полива тревата с маркуч. Похапваме.
Напред към
х. Балкански рози. Усойно място. Постройката не е зле, но хижата е без стопани, на самообслужване, вътре е влажно и пълно с мухъл. Натъжавам се. Няма да се спи тук. Да отидем на х. Васил Левски.
Пътеката минава покрай Стара река. Надявахме се да е прохладно покрай водата, но е доста топло... Появява се покрив - х. Васил Левски. Хижарката прави впечатление на нацупена и недоволна, но до края на екскурзията разбирам, че тя е просто по-дръпнат човек. Записваме се, душ, вечеря сред комарите навън и по леглата. Е, да, ама трима мъже хъркат по различно време и не са приятна нощна музика... Местим се в съседната стая. Жега, не можем да заспим от топлото дълго време. Слушаме Moby от мобилния телефон и заспиваме.
Ставаме рано. Очаква ни дълъг преход до заслон Ботев. За сутрешна гимнастика отидохме до Карловското пръскало. Това изкачване от х. Левски през гората ми взе дъха. Не говорех, крачех бавно и дишах равномерно. "Изплувахме" от гората. Оглеждам се на всички страни. Дъхът ми спира от красотата и зеленината наоколо. Мирише на мащерка, пеят птици и прехвърчат пеперуди. Насълзяват ми се очите. Стоя така и не мърдам. Гипсирана сред красивата ни природа. Това чувство думи не могат да го опишат, фотоапаратът не може да го заснеме и акълът не може да го осъзнае!
Криволичещи живописни пътечки. Въртя си главата на всички страни, навеждам се над цветята, гоня се с пеперудите. От всеки камък блика вода. Жаден не можеш да останеш. Не е като на Олимп, където се чувствах като в пустинята... Минават часове. А може би времето е спряло?! Спираме чак на разклона за Ботев и Рай. Хапваме няколко парчета ябълка и корни. Далече пред нас има сиви дъждовни облаци. Умуваме дали да тръгнем надолу към Рай, или да продължим към заслона. Преценяваме, че няма да вали силно и рискуваме. Всеки, който е бил в Стара планина, знае как се променя времето там. Няма и половин час и всичко беше в мъгла. И дъжд заваля, но беше освежаващ, не страшен. На въпроса ми колко още остава,
Тошко отговаря, че има още един баир и сме долу. Това са най-сполучливите, добронамерени и безобидни лъжи, когато си на дълъг преход :) Иначе някой би се отказал. След няколко такива "последни" баира видяхме заслона в далечината. Реших да сваля дъждобрана, тъй като се чувствах като в сауна, нещо не понасям вече тази спаренка. Якето ще издържи.
Пред заслона ни посрещат Таня и кучето Голди :) Таня е страхотен човек! Имах чувството, че я познавам от години. В заслона бяхме само ние. Уютно, приятно, мило, като у дома! Жалко, че Вальо го нямаше, защото слушах разказите на Таня колко весели музикални вечери правят. Нищо, пак ще дойдем.
Хапнахме, видяхме, че мъглата се вдига и решихме, че сега е моментът да се качим на Ботев, защото утре може и да вали. Върхът е на около час от заслона. Горе ми се стори една широка поляна с две кули отпред :) Нямахме късмет с гледката, а и там времето рядко е ясно. Поздравихме метеоролога и тръгнахме обратно. Към 18 ч. бяхме малко над заслона. Виждаме, че мъж, жена, дете и куче са тръгнали към върха. Не бяха добре екипирани. Долу разбрахме от Таня, че не е могла да ги откаже. Тръгнали към върха, смятали да слязат през Тарзанова пътека до х. Рай. Там им бил багажът. Е, да, ама до залез слънце остават два часа и нямат много време, а ходят доста бавно. Притеснихме се. Цяла вечер ги мислим. Единственото, което Таня имала да им даде, били две запалки с вградени фенерчета. Като светулки. Дано стигнат. Салати, уискита и приказки. И все ни е едно притеснено. Малко ли хора пострадаха и загинаха в Стара планина?! Не мога да разбера защо надценяват себе си, силите си, и подценяват планината! Таня им предложила легла и храна, но те тъпо и упорито са отказали. Звъни на хижарите от Рай, слава Б-гу, те виждали горе в далечината две светлини! Живи и здрави са и вървят! Били подготвили група с челници да ги издирват...
Легнахме си спокойни, но замислени за случката.
Станахме в 6 ч., хапнахме, пихме чай и тръгнахме в мъглата да слизаме към Райското пръскало (известно и като Калоферско). Не по Тарзанова пътека, а през
Баш Мандра. Мъгла, крави, коне, баири, зеленина, върхове, водопади. Красота! И така стигнахме до Джендема (какъв Ад, то си е райско място). Пръскалото отдалече ми изглеждаше само една струйка вода, макар и 125 метра високо. Решихме да се качим под него, защото Тошко отново ни "метна", че е само на 10 минути :) Е, няма такава стръмна пътека с малки камъчета, по които се суркаш. Заслужаваше си! Сега вече почувствах величието му. Стоя под него, малки пръски вода ме разхлаждат, гледам нагоре и си мисля, че съм като малка мравчица. Няколко снимки и хайде пак обратно. Повече тази пътека не искам да я качвам и слизам...
Хапваме в
х. Рай. Събота е и няма никакви места. Брат ми и баща ми решават, че няма да спим и ще си хващаме влака за София. Ние с майка ми изобщо не сме съгласни, тъй като планът беше да се приберем в неделя вечерта. А и в тази гнусна София изобщо нямам намерение да се връщам. Крачката вече ме болят. Ходили сме по 8 часа два дни. С кратки почивки за ядене и наливане на вода. Стискам зъби и слизам надолу през гората. Ще минем през
местност Паниците и по асфалтовия път до Калофер. Брат ми си изгуби шапката на някоя от чешмите, но го убедихме да не се връща, че много време ще изгубим. Както беше слънчево и приятно (малко преди Паниците), зад нас се появи много лош черен облак. Ускорихме темпото с надеждата да му избягаме. Не успяхме. Разстоянията са много дълги, няма заслони, където да се скриеш. Заваля. Усилва се. Заинатих се и не сложих дъждобран. По-късно осъзнах, че е по-добре да си спарен и сух, отколкото мокър до кости. Проливен дъжд и гръмотевични бури. Клекнахме ниско като гъби. Изключихме телефоните. Стоим свити и се надяваме да премине за 15 минути. Не спира. Забравихме ли къде се намираме? Стара планина не си играе. Както пише на една от табелките: "Природата е като майка - с която ръка гали, с нея и наказва!" Мина половин час и не спира, вълна след вълна... Не мога повече. Става ми студено. Мокра съм. Якето пропусна, не е с толкова висок воден стълб. Вече е късно за дъждобран. Дъждобранът на раницата е промазан, но ми тече вода откъм гърба. Моля ги да слизаме. Съгласяват се, че сме достатъчно мокри, за да стоим на едно място. Ще изстинем. Слизам с бърза крачка надолу, не ми пука дали имам раница, дали ми тежи, не ми пука дали ме болят краката, не ми пука, че съм гладна... Вървя първа и следвам маркировката. Реки се образуват и се стичат надолу. Обувките ми са пълни с вода до глезена! Вървя и джвакам. Чудя се дали да не обуя сандалите, но нали трябва да имам нещо сухо за после... Мисля си: "Индиана Джоунс пасти да яде". Градушката ме бие по главата. Боли. Топчетата се търкалят и изпълват цялата пътека. Никога не съм виждала толкова продължителна градушка. Не съм снимала. Забравих, че имам фотоапарат. А и не ми беше много до снимане :| Минаваме през урви и пясъчни пирамиди, пълни с дървета, кал и камъни. Като войници. Мисля си за красотите, които съм видяла и това ме калява. Обзалагам се, че като стигнем шосето на Паниците, ще спре да вали. Така и стана. Изгря слънце. Но то не стигна да ни изсуши. Няма обхват, мамка му. Псувам по М-тел. Как може да няма обхват на местата, където ми трябва? На върха нямаше, долу няма... За какво им плащам?! У нас и в офиса си имам стационарни телефони. Сега ми трябва мобилна връзка! Искахме да се обадим да дойде да ни вземе някой от шосето с бус, но няма обхват! Само Вивател, щото има станция на БТК на върха. Пфу!
Вървим към
Калофер, отива 19 ч. и слънцето започва да се скрива. Ходили сме 12 часа! Смея се, че с водата в краката поне ми е хладно :) Кап-кап, джвак-джвак, започна да ми става доста студено. Мрън-мрън. Още малко. Чудо! Спира един човек със сини очи и син бус. Съгласява се да ни приеме с мокрите дрехи и обувки и да ни закара до автогарата. Няма влак, изпуснали сте го. Ние с майка ми се радваме и питаме за хотел. Единственото, което искаме в момента, е баня и легло! Колкото ще да е нощувката. Човекът звъни на познат и ни намира едно хотелче, след което ни закарва до него. Посрещат ни и ни гледат странно. Не сме клошари, спокойно, само сме мокри до кости. Вече в буквалния смисъл на думата... 20 лв. на вечер. Пуснаха ни някои дрехи в сушилнята, другите закачихме на сушилника. Обесихме раниците и обувките на балкончето. Вадя пари да платя - и те мокри! Шефът се смее и вика: "Прали сте пари, а?" :) Ох, баня! Ох, кеф! И легло има със зелени завивки. И зелени перденца. Много симпатичен и уютен хотел -
Стара планина. Имаше кафе машина, направихме си чайче. На следващия ден ни оставиха да стоим, докато стане време за автобуса. Благодарности за всичко на собствениците!!!
Спахме като къпани след градушка ;)
Брат ми и баща ми потеглиха рано сутринта, но бързата работа, срам за туриста - оказа се, че нямат ключ за вкъщи и ни чакаха при баба до вечерта :)
С майка и Тошко разгледахме Калофер, музея на Ботев, църкви, манастири, къщи... Запознах се с игуменката от Калоферския девически манастир. Много будна жена! Поставя сериозни пиеси из цяла България! Има изключителни стихотворения! Купихме си няколко книжки :)
Небето беше синьо, чисто, почти нямаше облаци. Връх Ботев се виждаше ясно. Само за изкачване! Но трябваше да тръгваме. Такъв ни бил късметът. Опаковахме багажа. В автобуса за жп гарата срещнах едни познати и си бъбрихме кой къде го е сварила градушката. Оказа се, че на х. Рай почти не е валяло. Добре бяхме замислили да спим там и тогава да слизаме. Но екшън да има! Така се помни вечно! ;)
Във влака седнахме до едно момче, което се опитваше да учи за изпит в ЛТУ, но постоянно слушаше нашите истории за планини и хора :) Накрая заряза учебниците и лекциите. Така пътят мина неусетно в сладки приказки кой къде е пътувал и какво е видял. Дори дългият тунел не ми беше толкова гаден. Дано момчето да е изкарало изпита!
Към 21:30 пристигнахме. Изгоряла, изморена и заспиваща чакам отново автобус 60. Този път 40 минути! Нямам сили да се ядосам даже. Добре дошла в София! Едвам си държа очите отворени, сещам се за преживяното и се усмихвам. След това три дни ми е заспало, а умът ми е все в планината. Мисля си за следващи преходи и приключения.
Например до любимия ми български връх. Мусала, идвааам! :)
Замислях го и по-кратко, безглаголно, но може да съм се отплеснала.
Тези, които го прочетат, ги обявявам за много търпеливи и им благодаря за отделеното време. Да, може да черпя по бира :Р
За тези, които нямат време и нерви да четат, има
картинки ;)
Доволна на върха, назад към природата, сред цветя и л..на :Р
