Странно

Случи ми се нещо странно, след като изпратихме баба Маги в петък :(

Бяхме в Бакърени гробища. Вървяхме по алеята от 61 парцел до централния вход. Тъгувах си и с периферното зрение разглеждах дърветата, за да се разсейвам - джанки, орехи, ябълки, вишни... Минахме покрай един гроб с вишна и бор. Беше доста обрасло и занемарено. Плочите бяха обърнати навътре с гръб към пътеката - не се виждаха нито имена, нито снимки. Сякаш някой ме насочи натам или ме извика без глас. Нещо ме накара да спра и да надникна чий е този гроб. Приближих се, отместих клоните, надвиснали над плочата, и разчетох само фамилията - Янев. Помислих си - ех, адаш по фамилия... От любопитство отместих и другите клони, погледнах снимката и онемях!!! Прочетох цялото име - Богомил Янев - замръзнах на място! Това е дядо ми, бащата на баща ми, и двамата вече покойници (баща ми си отиде внезапно през 2018 г.) :(  Там би трябвало да е погребана и другата ми баба - Стефка. Изобщо нямах представа в кой парцел, на кой ред и къде се намира гробът... Церемонията на дядо Богомил беше зад стъкло, а на Стефка - кремация без близки и роднини... Как попаднах точно на това място от близо 700 дка?! Още не мога да повярвам.

Нямало нищо случайно. Или пък шестото чувство и телепатията проработиха. Не знам...

Баба Маги - втората ми майка

В сряда, на 17.07.2019 г., си отиде баба ми, майката на майка ми... Беше като моя втора майка, тя ме е гледала като дете, а после живяхме повече от 20 години заедно - като роднини и съквартиранти :'(

Никой не ни даде обяснение какво точно е станало. Но за възрастните хора никой не дава грижа и не ти обяснява. Преди две години оцеля и се възстанови след тежка тричасова операция на червата заради спукана херния. Може би за да успее да дойде на сватбата ни и да се порадва... След това имаше падане, но без счупвания. Ходеше си, вярно, с два бастуна, но си ходеше сама. И ето че преди месец падна на един праг и счупи тазобедрената кост. Решихме, че ще бъде мъчително да я гипсират и да лежи половин година...

В деня на инцидента майка ми викнала Спешна помощ, те се пробвали да се свържат с няколко болници, но никой не вдигал телефоните, само частната ортопедична болница Витоша отговорили и я закарали там. Срещу 2300 лв. и дарена кръв я оперираха успешно и сложиха пирон. Това звучеше по-добре от гипса, махнаха шевовете на 15 юли и очаквахме скоро да може да започне рехабилитация и раздвижване...

В дом „Дълголетие“, където живееше от няколко години, имат болнично (в кавички), където я приеха, вместо на 7 етаж, където имаше стая, защото не можеше да се обслужва сама. Уж там има персонал, който се грижи (пак в кавички) за болните. Трябваше да ѝ дават храна, вода и лекарства. Но забелязахме, че само оставят таблите с храната на шкафа и никой не се занимава с лежащо болните. Тя не можеше нито да става, нито да сяда! Лекарството го пъхаха в устата, да го смуче, без да ѝ дават вода, за да не сменят памперси толкова често... После се оказа, че на смяна са само 2-3 жени от персонала за 40 болни и не смогват с всичко, а и не им се занимава. Разбира се, имаше и свестни, но повечето бяха мърлячки и много прости жени, без извинение и без предразсъдъци. Кой друг да отиде да работи там толкова тежко нещо за толкова малко пари?! Да не говорим, че в стаята ѝ имаше луда жена, около 60-годишна, която непрекъснато повтаряше как трябвало да пукне, че на никого не е нужна, че е изкуфяла чума и какви ли не други глупости. Болките, празните приказки и обиди допълнително утежняваха ситуацията :(

Майка ми ходеше всеки ден да я храни, поне едно нормално хранене да има за деня. И да пие вода, защото беше слаба след операцията и антибиотиците. Аз ходех през уикендите. Болеше я много. Целият опериран крак беше лилав, питахме доктора, било нормално уж...
Един от дните имаше треска, вероятно от обезводняване. И викаше. Когато я питах какво я боли, каза: „От главата до петите, боли ме до кръв“ :(

На нас ни се струваше, че се подобрява, имаше добри и лоши моменти, говореше, не беше съвсем адекватна, вероятно от упойката, защото и при предната операция беше така. Вярвахме и се надявахме, че ще се подобри. Обсъждахме как ще вземем количка и ще я разходим малко из двора на дома... Е, да, ама не...

Три дни след махането на конците започнаха много силни болки, инжекциите течен аналгин спряха да ѝ действат. Не искаше повече да се храни, да пие вода, повръщаше ги, викаше с глас от болките и беше мъчително. Помолихме отново за обезболяващо - имаха само течен аналгин... Другите обезболяващи бяха с рецепта, а докторът идваше 1-2 пъти седмично там. Биха ѝ аналгин, надявахме се да поспи и да продължим с нашата щафета. Но няколко часа след това ни се обадиха, че е починала :'( Не можех да повярвам! Бях в офиса по това време, звънеше ми клиент да му предам материалите, аз слизам и плача, всичко продължава, но не е същото...

Чистенето на стая или къща след починал човек е тежко и мъчително - документи, лични вещи, спомени... Дрехи, обувки. Сълзи... Едва вчера си загубил близък, тъгуваш, имаш буца в гърлото, а на следващия ден няколко жени от персонала нахлуват в стаята и като хиени питат какво ще ги правиш нещата ѝ, започват да преглеждат и да си разпределят помежду си благата. Бяха взели още на същия ден лекарствата за мазане, мокрите кърпички, памперсите, всичко... Нелепо е например как се дърпаха пред нас, спорейки кой да вземе новото бельо, което тя не е ползвала, защото си е кърпила старото... Отвратително!...
Взехме само личните ѝ вещи, стихове, дневници, документи и някакви неща, които са ни спомен и не искаме да ги взимат чужди хора. Не сме суеверни, нека се ползват тези дрехи и обувки от другите възрастни в дома, но защо трябва да става по тоя грозен начин?

Няма да описвам погребението, само ще спомена, че гробарите започнаха да просят пари за работата и да ни предлагат на гроба ѝ различни услуги... Човек тъгува, а те търгуват, няма време, хора умират всеки ден, що пък да се съобразяваме с мъката на близките?!
Сигурно вече навсякъде е така, но през последните години изпратих няколко близки и нямаше такава наглост. После ми се случи нещо странно, което прекъсна за момент отвращението и мъката ми.


Седмица по-късно не спирам да си задавам въпроси... Знам, че Бог знае най-добре, а ние нищо не знаем. Но ЗАЩО? Какво стана? Какво се обърка? Дали преливаната кръв е била подходяща? Дали не объркаха лекарствата и не получи дълбока венозна тромбоза? Дали не я довършиха с тоя течен аналгин след обезводняване и отслабване на организма? Дали ако я бяхме гипсирали, щеше да издържи? Хиляди въпроси се блъскат в главата ми...


Знам, че не бива да се виня и да човъркам, но ми е мъчно и ми се искаше да поживее още малко... Това лято исках да ѝ подаря стихосбирка с автограф на мой приятел, да изберем по-добрите от нейните неща и да ги отпечатаме в книжка... Но тези дни не дойдоха.
Прости ни, бабо, че не успяхме да изпълним една твоя мечта! Дано ни е за урок да не отлагаме важните неща!


Моля се да не падаме, когато остареем. Нито тялом, нито духом.

Сбогом, звездичке!

Изгубени

Медузите нямат нито мозък, нито очи, но намират пътя си.
А ние, хората, колко сме изгубени и заблудени...

Понякога

толкова болиш...


Понякога ми се услаждаш,
а друг път ми горчиш.

Баланс.

Архивирам чувства
на забавен каданс.

Внимавай

да не превърнеш хобито си в навик
и навиците си в хоби...

Иглички

С възрастта раните зарастват все по-бавно и по-трудно.
И физическите, и душевните.

Благодаря

Благодаря ти.

За летенето към звездите,
но и за приземяването на поляните.
За гледките от върховете,
но и за разходките в горите.
За смеха и усмивките,
но и за сълзите.
А те невинаги са от тъга, знаеш.

Благодаря.

За всичко, което сме правили в синхронност,
но и за моментите, когато сме се разминавали.
Защото така се търсим и опознаваме.
За набелязаните и изпълнени неща,
но и за тези, които отлагаме.

Не се знае кой на кого е учител.

Бъдещето е облечено в мечтите ни.

Интерес (но...)

Винаги има едно но.

То се крие зад препинателните знаци, зад редовете, зад погледите, зад усмивките, зад жестовете. Стои зад ъгъла, дебне и се чуди как да ни разколебае.

Винаги има едно само.

То носи обещание към себе си и другите. Някаква лична забрана. Измислен лимит. Само още малко. Само този път. Само сега и повече няма...

Но и само се преследват като котка и мишка. Кроят си номера. Объркват ни.

Забелязали ли сте, че искаме от нас да се интересуват само хората, които са ни интересни? Останалите приемаме за досадници, но невинаги можем да избираме вниманието... Какво ни остава след но? Да се радваме, че все някой ни се радва ;)

Скитането

Visual Art by Project Twins’

Montivagant - wandering over hills and mountains.

Много пъти са ме питали какво толкова правя по чукарите и как не ми омръзва...

Отговорът е, че търся природата: безвремието, спокойствието, тишината, песента на птиците, аромата на билките и боровете, успокояващата, мека зеленина на мъховете по камъните и дърветата, реките, следите на животните в калта и снега, горските плодове, небето, облаците, слънцето, звездите, изгревите, залезите... Дори дъждовете, градушките и мъглите.
Търся себе си и всичко онова, което ме радва и вдъхновява.
Всеки един сезон в планината ме кара да се възхищавам на красотата и да се чувствам щастлива, че съм жива!

Глас

Толкова мощен глас, сякаш вятърът го носи от върха на планината.

Лети към облаците, 

разлива се по игличките на боровете, 

разтърсва земята. 

Цялата гора трепти.

Не глас, а гласище.

Вокален земетръс.

Вдъхновяващо сътресение.

Музикално опиянение.

Изворът

...човек се справя добре, ако съхрани недосегаемостта си.
– Как става това?
– Има два начина: или въобще не обръщаш внимание на хората, или да се вглеждаш постоянно в тях.

~~~

...любовта е преклонение, обожание, прослава, поглед към небето. Тя не е бинт за гнойна рана... Онези, които говорят най-невежествено за любовта, са хората, които никога не са я изпитали. Те сваряват разреден бульон от състрадание, съчувствие, презрение и безразличие, и го наричат любов.

~~~

...има му доверие и се отпуска – отпуснал се е като котка, а котките се отпускат само с хора, които харесват.

~~~

Хора без его. Мнение без мислене. Движение без спирачки или двигател. Власт без отговорност

~~~

Изреченията бяха като употребена дъвка, дъвкана и предъвквана, изплювана и дъвкана пак, минаваща от уста на уста, от паважа към подметките, към устите и мозъците...

~~~

Всички се обединиха братски в лукса на колективния гняв, който облекчава скуката и ги прави различни, а те знаят много добре каква благословия е да бъдат различни.

~~~

Лицето му беше на актьор, който знае, че преиграването е признание за поражение, а най-голямата дързост се изразява със спокойствие.

~~~

Думите носеха изцеление, предлагаха решение, разбиваха бариери. Изглежда, най-голямата тайна, която учените не са открили, първоизточникът на живота, е случващото се в момента на превръщането на мисълта в думи.


Айн Ранд

Есен: промяната винаги е за добро

Откакто настъпи есента, ми е е едно минималистично и меланхолично. Но не ме разбирайте погрешно. Не ми е тъжно. Решително ми е. И усмихнато :)

Станах на 32. И реших, че е време да спра да си обещавам, а просто да действам - всеки ден по мъничко, като на игра :)

Започнах да изхвърлям ненужните вещи от къщата и мисли от главата си. Участвах в играта на The Minimalists и продължавам да участвам. Интервюираха ни от Нова телевизия - надявам се това да накара хората да се замислят и да помогне на такива колебаещи се като мен да вземат твърдото решение да се отърват от излишните неща.

Пренаредих си гардероба в коридора и книгите, занесох дрехите на баба.

Пропуснах морето тази година - е, бях за 2 дни, ама не се брои. За сметка на уикендите, прекарани по планините :)

Подстригах се на каре - половината ми приятели ме харесаха, другата - не. Мненията за всяко едно нещо винаги ще бъдат противоречиви, затова не трябва да се влияем от тях. Важното е ние какво мислим и как се чувстваме. Коса расте, така че да си гледате работата :P

Реших да правя всеки ден поне по едно нещо, което съм отлагала със седмици, месеци и дори години! Всички знаем, че рецептата „всеки ден по малко“ върши чудеса, но не я изпълняваме. Но идва момент, в който започва да ти писва от прокрастинацията, усещаш колко бързо минават дните и не искаш да отлагаш повече.

Започнах да ставам малко по-рано - към 6:30 за плуване и към 7:30 за работа.

Плувам по два или три пъти в седмицата - по 1-1,5 километра за 35-45 минути :)

Ходя всяка събота на планина, но това винаги е било така. Все по-често обаче ходя и в неделите :) Имам нови леки щеки! Благодаря.

Купих си нови плочи, подариха ми най-новите албуми на Bonobo и Moby на 2LP. Благодаря.

Попаднах на нови за мен изпълнители, които допълват прелитащите дни с настроение.

Спрях да използвам twitter за 1-2 месеца. В момента не ми липсва, а и се отучих да проверявам през час какво се случва. Станах по-активна във Фейсбук, което не ми се нрави, затова започнах да „намалявам“ и него.

От днес изключих хладилника за размразяване! Но смятам да не го използвам до края на годината. Целта е да ям повече пресни плодове, зеленчуци, ядки и други храни и напитки, които не се развалят. Да пазарувам и да готвя толкова, колкото ми е необходимо.

Плаках няколко пъти от щастие, което не ми се беше случвало тази година.

Хубаво е, когато успешните експерименти се превръщат в навици! :)

Дъждовно Ярлово

Слънчева Железница

Едно от любимите ми места за разходка - Локорско.

Вълшебен уикенд в Чатъма, Беглика

Есен в Южен парк

Поглед от Камен дел към Черни връх и Рила

Залез и спокойствие в Локорско

Изрезки

Снимаме с ъгълчето на очите си
хиляди вдъхновяващи моменти.
Събираме ги само за себе си като кутия със спомени.

Вдишваме аромати на познати и непознати.
Всяка миризма ни връща в отрязък от времето.

Вслушваме се в текстовете на песните и си
внушаваме, че някой има да ни каже нещо с тях.

Пазим света си от нахълтващи хора.
Чакаме летящите да кацнат на рамото ни.
Докато чакаме, те отлитат с възможностите.

Замечтано препускаме от ден в нощ.
От кратък сън в просъницата на деня.
Животът ни се струва дежавю.

Планираме, заричаме се, обещаваме.
А после допускаме старите грешки.
Или правим това, от което сме се отрекли.

Противоречиви същества сме,
но в това е предизвикателството -
да се научим на решителност,
защото да мечтаем е най-лесно.

Незабравки

Някои неща не се забравят. Някои хора - също.
Било от хубаво, било от лошо. Помниш ги и толкоз.

Има дребни нещица, които те трогват. Като незабравките.
Това са жестовете на добронамерените към теб хора. Не ги наричам нито познати, нито приятели. Това са хората-незабравки! Те винаги се грижат за теб, независимо в какво настроение си.

Благодаря на тези хора, че са до мен. Не всеки ден, но в точния момент.

Предизвикай ме!

Нарисувай ме.
Съчини стих за мен.
Измисли разказ.
Напиши песен.
Импровизирай танц.

Разсмей ме.
Разплачи ме от хубаво.

Отвлечи ме някъде,
където има поляни и планини.
Да чуя реките и да видя слънцето.
Снимай ме така, че да се харесам.

Помълчи с мен.
Погледай ме.
Прегърни ме.

Да попътуваме!
Да попиваме гледки и хора.
Да откриваме детайли.
Не ми обещавай всичко.
Не очаквай от мен.
Не ме разочаровай.

Изненадай ме.
Вдъхновявай ме.
Всеки ден.
Всяка вечер.

Предизвикай ме!
Предизвиквам те!

Добро

Както казва баба ми: „Хората съвсем са изкрейзили!“

Добрите хора са на изчезване и липсата им започва да се усеща, та чак да дразни.

Търпението ми се превръща в наивност и страдам. Ето, днес един колега ме ядоса и ми стана криво. В мен се преплитат различни чувства към лошото отношение - яд, гняв, жал, тъга, безсилие.
Знам, че не трябва да ми пука от тези, които не са ми близки. Знам, че повечето го правят несъзнателно. Но ми е трудно да не обръщам внимание...

Време е да се обграждам само с хора, с които ми е приятно да бъда. Да игнорирам злобните, завистливите, лицемерните и подигравачите, защото нарушават баланса и нямат място в живота ми. Нямат място в мислите ми. В разговорите. В личното ми пространство дори.

Може би това е рецептата за повече щастие.

Забрава

Бързо забравяме. Бързо ни забравят.
Но има неща и хора, които се помнят цял живот.
Оказа се, че и мен ме помнят.
И има хора, за които съм специална. И ще ме обичат винаги.

Така ми каза той. Няколко пъти.

Стъписах се, усмихнах се през сълзи и казах само едно: „Знам.“


Обич. Винаги. Специален.
Това са силни думи. Хем изпълват с щастие, хем разплакват от неизживени моменти един с друг. И от съмнение, че някой може да те обича цял живот.

И все пак ми стана мило. Хубави и чисти са тези признания.
Радват ме хората, които имат смелост да споделят какво чувстват, без да се страхуват, че някой може да ги нарани.


Кой може да знае дали има бъдеще с минала преди 10 години любов, или всичко е загубена кауза?

Помня...

Помня ръцете ви.

Пръстите.

Врата.

Раменете.

Краката.

Походката.

Дрехите.

Помня

гласа,

очите,

миглите,

усмивките,

бенките,

луничките,

сълзите.

Помня дните.

Слънцето.

Луната.

Облаците.

Птиците.

Щурците.

Поляните.

Планините.

Как бродим из

дъжда,

снега,

локвите,

калта,

листата,

пясъка,

тревата.

Как се храните.

Как ме гледате.

Как се разсейвате.

Как спите.

Всичко.

Странно... книгите и филмите не помня с подробности.

Помненето на детайли е така болезнено понякога.

Миналото... По-добре да си го спомням с усмивка.

На колело

Градът е голям и заплахите за велосипедиста дебнат отвсякъде:

- шахти без решетки
- локви
- дупки
- разбити или прекалено високи бордюри
- настилка с павета
- тесни улици
- тълпи от хора - покрай събития, училища и университети
- ниски клони
- разсеяни шофьори
- шофьори, които минават на червено
- тирове
- каруци
- рязко отворени врати
- крадци
- малки деца, които сменят посоката си на движение със скоростта на светлината
- кучета, които те лаят, преследват и хапят
- хора със слушалки, които не чуват звънеца ти
- хора със самочувствие, които ходят по велоалеята, сякаш са им опънали червен килим
- хора, които не знаят къде отиват и в коя посока да поемат, a.k.a. свободни електрони
- хора, които изскачат рязко от спирката, за да видят дали превозното средство идва
- майки с колички, които са решили, че мястото им е на алеята, щото и те са на колела
- нахални колоездачи, минаващи на червено и некадърни колоездачи със самочувствие
- тесни асансьори, в които едва се побирате с колелото
- стълби
- билбордове от тип ракета, пльоснати в средата на алеята

Градът е голям и спасението за велосипедиста дебне отвсякъде:

- свободата да пътуваш, без да си зависим, да се гъчкаш в ГТ, да чакаш по спирки и да си плащаш за това
- удоволствието да караш с вятъра и да не мислиш за глупости
- красотата на изгревите и залезите, докато караш
- новите алеи, които ти вдъхват надежда, че ще има още такива - Младост и Гоце Делчев например
- това, че вече можеш да се качиш сутрин рано, вечер късно и през празник в метрото
- градинките
- парковете
- планината
- приятелите с колела
- бирата и сладоледът са по-вкусни, когато се придвижваш с велосипед
- заведенията с градина, където можеш да ходиш с колело
- хората, които ти се извиняват, когато стъпят на велоалеята
- хората, които ти се радват и поздравяват
- хората, които ти помагат да свалиш/качиш колелото по стълбите
- хората, които ти отварят входните врати и ти държат вратата на асансьора
- децата с колела, които ти се усмихват съучастнически 
- колегите, които се вдъхновяват от теб
- дневните велоизлети
- нощните велопреходи
- велошествията

Колелото = транспорт + спорт + кеф + свобода + антистрес

Ако се сетите още плюсове и минуси, добавяйте. Заплахите засега са повече, но се надявам скоро да станем толерантна страна към велосипедистите. Крайно време е!

Единственото, за което ми е малко криво, е, че вече не мога да чета книги, както преди правех в задръстванията с рейса. Но пък има аудиокниги, както и много повече свободно време за четене, защото придвижването определено е по-бързо, по-приятно и по-здравословно :)

Вечно нацупените

Някои хора са перманентно недоволни - има такива и сред колеги, и сред приятели, и сред познати, и сред непознати. Каквото и да правиш, не можеш да им угодиш. Когато те молят за услуга, по-добре да не се захващаш, защото няма да го оценят или да ти благодарят, а само ще те обвинят за всичко.

Помагаш, препоръчваш, свързваш, препращаш, за да върви към добро. Защото обичаш да правиш добро! И накрая получаваш критика, мрънкане, цупене и обиди. Няма връщане назад. Вече си обещал. Свършил си го. Радвал си се, че си полезен с нещо и в следващия момент се появяват те, вечно нацупените, и ти започваш да се чувстваш виновен, че си сбъркал.

Излиза, че с тези хора няма смисъл да си добър, защото за тях никога нищо не е добро. Всичко е криво, гадно, скапано, тъпо и едноцветно. Те вечно са прецакани, в нищо не им върви и т.н. мрачни репертоари на мрачни хора. И по-добре да не ги питаш нищо, защото се започва едно пуфтене, охкане и оплакване... А като се замислиш, нищо не им липсва в тоя живот. Но те така си го виждат през тяхното мрачно прозорче. Това да са постоянно недоволни ги поддържа живи. Има хора, които просто искат нещо цял живот. И се борят. Но те не са от тях. Те искат и получават. Понякога наготово, без да полагат усилие. Но това, което получават, не им харесва. И не са сигурни дали са го искали. Тези хора са едни от най-неприятните клиенти и приятели. Цяло чудо е, че понякога живеем и работим в симбиоза с тях. Те искат. Ние даваме. Те се мръщят. Ние пак даваме. Накрая се предаваме...

А може би проблемът си е в мен, че се втурвам да помагам и че се оставям да се прокрадва чувството за вина, когато видя навъсени физиономии и чуя сумтящи коментари... Трябва да се науча да отказвам на вечно недоволните, които ме молят за съдействие. Да се науча да игнорирам реакциите на хората, защото много неща не зависят от мен. И да се науча да живея повече за себе си, отколкото за другите.