Понякога

толкова болиш...


Понякога ми се услаждаш,
а друг път ми горчиш.

Баланс.

Архивирам чувства
на забавен каданс.

Внимавай

да не превърнеш хобито си в навик
и навиците си в хоби...

Иглички

С възрастта раните зарастват все по-бавно и по-трудно.
И физическите, и душевните.

Благодаря

Благодаря ти.

За летенето към звездите,
но и за приземяването на поляните.
За гледките от върховете,
но и за разходките в горите.
За смеха и усмивките,
но и за сълзите.
А те невинаги са от тъга, знаеш.

Благодаря.

За всичко, което сме правили в синхронност,
но и за моментите, когато сме се разминавали.
Защото така се търсим и опознаваме.
За набелязаните и изпълнени неща,
но и за тези, които отлагаме.

Не се знае кой на кого е учител.

Бъдещето е облечено в мечтите ни.

Ти

Книжно ми е с теб.

Душоразлистваш ме.
А аз те сричам.
Буква по буква.
Търся значението ти
из речници и книги.
А ти си поезия
и смисълът ти
винаги ми убягва.

 

Мирела Петкова

Интерес (но...)

Винаги има едно но.

То се крие зад препинателните знаци, зад редовете, зад погледите, зад усмивките, зад жестовете. Стои зад ъгъла, дебне и се чуди как да ни разколебае.

Винаги има едно само.

То носи обещание към себе си и другите. Някаква лична забрана. Измислен лимит. Само още малко. Само този път. Само сега и повече няма...

Но и само се преследват като котка и мишка. Кроят си номера. Объркват ни.

Забелязали ли сте, че искаме от нас да се интересуват само хората, които са ни интересни? Останалите приемаме за досадници, но невинаги можем да избираме вниманието... Какво ни остава след но? Да се радваме, че все някой ни се радва ;)

Глас

Толкова мощен глас, сякаш вятърът го носи от върха на планината.

Лети към облаците, 

разлива се по игличките на боровете, 

разтърсва земята. 

Цялата гора трепти.

Не глас, а гласище.

Вокален земетръс.

Вдъхновяващо сътресение.

Музикално опиянение.

Изворът

...човек се справя добре, ако съхрани недосегаемостта си.
– Как става това?
– Има два начина: или въобще не обръщаш внимание на хората, или да се вглеждаш постоянно в тях.

~~~

...любовта е преклонение, обожание, прослава, поглед към небето. Тя не е бинт за гнойна рана... Онези, които говорят най-невежествено за любовта, са хората, които никога не са я изпитали. Те сваряват разреден бульон от състрадание, съчувствие, презрение и безразличие, и го наричат любов.

~~~

...има му доверие и се отпуска – отпуснал се е като котка, а котките се отпускат само с хора, които харесват.

~~~

Хора без его. Мнение без мислене. Движение без спирачки или двигател. Власт без отговорност

~~~

Изреченията бяха като употребена дъвка, дъвкана и предъвквана, изплювана и дъвкана пак, минаваща от уста на уста, от паважа към подметките, към устите и мозъците...

~~~

Всички се обединиха братски в лукса на колективния гняв, който облекчава скуката и ги прави различни, а те знаят много добре каква благословия е да бъдат различни.

~~~

Лицето му беше на актьор, който знае, че преиграването е признание за поражение, а най-голямата дързост се изразява със спокойствие.

~~~

Думите носеха изцеление, предлагаха решение, разбиваха бариери. Изглежда, най-голямата тайна, която учените не са открили, първоизточникът на живота, е случващото се в момента на превръщането на мисълта в думи.


Айн Ранд

Man-ия

Всичко ми напомня за теб.

Като надрана плоча
е мисълта.
Прескача в главата ми -
идва,
после уж изчезва,
а се връща...
Отново и отново.

Не знам как да я спра,
не знам как да я отклоня,
или как да я сменя.
Не знам дали трябва.

Какво е смелост
и какво е страх?
Какво е да се срамуваш
от погледи и от думи?

Дали съм влюбена,
или просто обсебена
от мислите си?

Смея се и ме вдъхновява
всичко наоколо,
сякаш съм пак хлапе.

Забравила бях какво е
да харесваш някого
и да ти липсва...

Да ти е хубаво,
защото споделяш
малкия свят в себе си
и големия свят наоколо.

Всичко ме връща при теб.

Миг

Една приказна поляна по залез слънце.
Пеперуди и мушички, окъпани в светлина.

Вълшебно е!

А прегръдката на глухарчетата беше тъй кратка.
След миг всичко отлетя!

Само вятърът и слънцето станаха свидетели на любовта им.

Предизвикай ме!

Нарисувай ме.
Съчини стих за мен.
Измисли разказ.
Напиши песен.
Импровизирай танц.

Разсмей ме.
Разплачи ме от хубаво.

Отвлечи ме някъде,
където има поляни и планини.
Да чуя реките и да видя слънцето.
Снимай ме така, че да се харесам.

Помълчи с мен.
Погледай ме.
Прегърни ме.

Да попътуваме!
Да попиваме гледки и хора.
Да откриваме детайли.
Не ми обещавай всичко.
Не очаквай от мен.
Не ме разочаровай.

Изненадай ме.
Вдъхновявай ме.
Всеки ден.
Всяка вечер.

Предизвикай ме!
Предизвиквам те!

Помня...

Помня ръцете ви.

Пръстите.

Врата.

Раменете.

Краката.

Походката.

Дрехите.

Помня

гласа,

очите,

миглите,

усмивките,

бенките,

луничките,

сълзите.

Помня дните.

Слънцето.

Луната.

Облаците.

Птиците.

Щурците.

Поляните.

Планините.

Как бродим из

дъжда,

снега,

локвите,

калта,

листата,

пясъка,

тревата.

Как се храните.

Как ме гледате.

Как се разсейвате.

Как спите.

Всичко.

Странно... книгите и филмите не помня с подробности.

Помненето на детайли е така болезнено понякога.

Миналото... По-добре да си го спомням с усмивка.

Ела

Не искам да те чакам.
Не искам да ме чакаш.

Ела,
когато си готов,
когато нямаш страх,
когато си решил,
че от самота си уморен...
Ела и ме срещни.

Дано не бъдем егоисти,
дано не се разминем,
че от разминаване се уморих.

Дано сме отговорни,
верни, искрени,
че от заблуждаване се отегчих.

Ще се прегърнем. И ще плачем.
Но не от болка. А от радост,
че сме се открили и сме един за друг.

Ела
и покажи ми,
че съществува любовта.

Безтегловност

Изгубени.
Търсещи.
Несигурни.
Разочаровани.

Толкова много сме чакали,
толкова много сме давали,
толкова много са ни предавали,
толкова много сме страдали,
че нямаме сили и търпение вече.

В черупки и кутийки се свиваме,
живеем в своя свят от мечти.
Самотни и тъжни човечета сме,
пазим се някой да не ни нарани.

Но ето, че любовта идва и ни връхлита,
съвсем естествено, без да ни пита
дали сме готови за нещо ново.
Мечтаем за нежност, разбиране,
доброта, малко внимание и топлина.

Впускаме се, препускаме,
споделяме, наблюдаваме,
анализираме, разсъждаваме.
Вълнуваме се, откриваме нови
неподозирани емоции в себе си.

Обичаме.
Смеем се.
Плачем.
Мечтаем.

Гоним се.
Сблъскваме се.
Разминаваме се.
Тела в безтегловност.

Истинските и хубави моменти
минават бързо - като на ленти.
Стягат гърлото и бликват сълзите,
искаме да върнем обратно дните.
Но всичко се е изпарило
изведнъж. Рязко, болезнено.
Ставаме студени, груби, сурови.
Питаме се дали наистина сме готови
за тази връзка и дали това е човекът...

Когато го изгубим, разбираме
колко много ни липсва и го обичаме.
Не можем да си представим, че
вече няма да ни е близък...
Липсва ни всичко! Изтръпват ръцете,
насълзяват се очите, стяга ни сърцето.
Стомахът се свива, в гърлото буца засяда.
Тежко е - и душата, и тялото страдат.

Искаме пак да го гледаме, докосваме,
помиришем, прегръщаме, целуваме.
Да пием чай, да вечеряме, да се любим.
Един до друг с усмивка да се събудим.
Да наблюдаваме светлините на София отвисоко.
Да се разхождаме, хванати за ръце -
по малките улички в града или
по пътечките в гората и планината.

Да се учим на търпение и любов.
Да говорим. И да мълчим.
Но да сме заедно само.
Преживели и захвърлили миналото.
Да сме себе си. Но и да сме като нови.
Да сме щастливи, че не сме в безтегловност.