Вечно нацупените

Някои хора са перманентно недоволни - има такива и сред колеги, и сред приятели, и сред познати, и сред непознати. Каквото и да правиш, не можеш да им угодиш. Когато те молят за услуга, по-добре да не се захващаш, защото няма да го оценят или да ти благодарят, а само ще те обвинят за всичко.

Помагаш, препоръчваш, свързваш, препращаш, за да върви към добро. Защото обичаш да правиш добро! И накрая получаваш критика, мрънкане, цупене и обиди. Няма връщане назад. Вече си обещал. Свършил си го. Радвал си се, че си полезен с нещо и в следващия момент се появяват те, вечно нацупените, и ти започваш да се чувстваш виновен, че си сбъркал.

Излиза, че с тези хора няма смисъл да си добър, защото за тях никога нищо не е добро. Всичко е криво, гадно, скапано, тъпо и едноцветно. Те вечно са прецакани, в нищо не им върви и т.н. мрачни репертоари на мрачни хора. И по-добре да не ги питаш нищо, защото се започва едно пуфтене, охкане и оплакване... А като се замислиш, нищо не им липсва в тоя живот. Но те така си го виждат през тяхното мрачно прозорче. Това да са постоянно недоволни ги поддържа живи. Има хора, които просто искат нещо цял живот. И се борят. Но те не са от тях. Те искат и получават. Понякога наготово, без да полагат усилие. Но това, което получават, не им харесва. И не са сигурни дали са го искали. Тези хора са едни от най-неприятните клиенти и приятели. Цяло чудо е, че понякога живеем и работим в симбиоза с тях. Те искат. Ние даваме. Те се мръщят. Ние пак даваме. Накрая се предаваме...

А може би проблемът си е в мен, че се втурвам да помагам и че се оставям да се прокрадва чувството за вина, когато видя навъсени физиономии и чуя сумтящи коментари... Трябва да се науча да отказвам на вечно недоволните, които ме молят за съдействие. Да се науча да игнорирам реакциите на хората, защото много неща не зависят от мен. И да се науча да живея повече за себе си, отколкото за другите.