Усмивката

Преди ме определяха като мрънкало, критик, песимист, хейтър и т.н. А сега чувам:

 „Ти си прекалено усмихната, за да си на 30!“ :)

„Ти си с тясна волатилност - усмихната, вежлива, позитивна. При теб няма мръщене, цупене. Ако не си имала мъж до себе си, то на другия ден не си навъсена.“

„Ти си сладур. Винаги си весела!“

„Ти си верен и точен другар за планини.“

„Страшна си! Ти си една революция!“ :)

„Имаш ли време след работа?“ - Да. „Моя си!“ :)

„Обожавам разговорите с теб.“ Чак до обожание не бива да се стига ;)

„Ти си готина романтично-комплицирана сладурана“

„Опасна бодливка, но пък толкова симпатична!“

„Ти притежаваш много специална сензитивност, която е изключително ценна и рядка. Това е дар, който не ти е даден напразно.“

„Много си bright и cool. С теб човек може и майтап да си направи, и да си говори сериозно. И си все приветлива. Каквото и да те мъчи, не биеш тъпана.“


Благодаря ви, хора, че виждате и тази страна!

Наистина се чувствам по-спокойна и по-усмихната след тези тъжни периоди...

Пътешествията и лятото тепърва започват за мен :")

Белмекен

Планината е свобода.

Затова човек обича да се връща пак в прегръдките ѝ и да се наслаждава на простора от върховете.

Добро

Както казва баба ми: „Хората съвсем са изкрейзили!“

Добрите хора са на изчезване и липсата им започва да се усеща, та чак да дразни.

Търпението ми се превръща в наивност и страдам. Ето, днес един колега ме ядоса и ми стана криво. В мен се преплитат различни чувства към лошото отношение - яд, гняв, жал, тъга, безсилие.
Знам, че не трябва да ми пука от тези, които не са ми близки. Знам, че повечето го правят несъзнателно. Но ми е трудно да не обръщам внимание...

Време е да се обграждам само с хора, с които ми е приятно да бъда. Да игнорирам злобните, завистливите, лицемерните и подигравачите, защото нарушават баланса и нямат място в живота ми. Нямат място в мислите ми. В разговорите. В личното ми пространство дори.

Може би това е рецептата за повече щастие.

Забрава

Бързо забравяме. Бързо ни забравят.
Но има неща и хора, които се помнят цял живот.
Оказа се, че и мен ме помнят.
И има хора, за които съм специална. И ще ме обичат винаги.

Така ми каза той. Няколко пъти.

Стъписах се, усмихнах се през сълзи и казах само едно: „Знам.“


Обич. Винаги. Специален.
Това са силни думи. Хем изпълват с щастие, хем разплакват от неизживени моменти един с друг. И от съмнение, че някой може да те обича цял живот.

И все пак ми стана мило. Хубави и чисти са тези признания.
Радват ме хората, които имат смелост да споделят какво чувстват, без да се страхуват, че някой може да ги нарани.


Кой може да знае дали има бъдеще с минала преди 10 години любов, или всичко е загубена кауза?

Помня...

Помня ръцете ви.

Пръстите.

Врата.

Раменете.

Краката.

Походката.

Дрехите.

Помня

гласа,

очите,

миглите,

усмивките,

бенките,

луничките,

сълзите.

Помня дните.

Слънцето.

Луната.

Облаците.

Птиците.

Щурците.

Поляните.

Планините.

Как бродим из

дъжда,

снега,

локвите,

калта,

листата,

пясъка,

тревата.

Как се храните.

Как ме гледате.

Как се разсейвате.

Как спите.

Всичко.

Странно... книгите и филмите не помня с подробности.

Помненето на детайли е така болезнено понякога.

Миналото... По-добре да си го спомням с усмивка.

На колело

Градът е голям и заплахите за велосипедиста дебнат отвсякъде:

- шахти без решетки
- локви
- дупки
- разбити или прекалено високи бордюри
- настилка с павета
- тесни улици
- тълпи от хора - покрай събития, училища и университети
- ниски клони
- разсеяни шофьори
- шофьори, които минават на червено
- тирове
- каруци
- рязко отворени врати
- крадци
- малки деца, които сменят посоката си на движение със скоростта на светлината
- кучета, които те лаят, преследват и хапят
- хора със слушалки, които не чуват звънеца ти
- хора със самочувствие, които ходят по велоалеята, сякаш са им опънали червен килим
- хора, които не знаят къде отиват и в коя посока да поемат, a.k.a. свободни електрони
- хора, които изскачат рязко от спирката, за да видят дали превозното средство идва
- майки с колички, които са решили, че мястото им е на алеята, щото и те са на колела
- нахални колоездачи, минаващи на червено и некадърни колоездачи със самочувствие
- тесни асансьори, в които едва се побирате с колелото
- стълби
- билбордове от тип ракета, пльоснати в средата на алеята

Градът е голям и спасението за велосипедиста дебне отвсякъде:

- свободата да пътуваш, без да си зависим, да се гъчкаш в ГТ, да чакаш по спирки и да си плащаш за това
- удоволствието да караш с вятъра и да не мислиш за глупости
- красотата на изгревите и залезите, докато караш
- новите алеи, които ти вдъхват надежда, че ще има още такива - Младост и Гоце Делчев например
- това, че вече можеш да се качиш сутрин рано, вечер късно и през празник в метрото
- градинките
- парковете
- планината
- приятелите с колела
- бирата и сладоледът са по-вкусни, когато се придвижваш с велосипед
- заведенията с градина, където можеш да ходиш с колело
- хората, които ти се извиняват, когато стъпят на велоалеята
- хората, които ти се радват и поздравяват
- хората, които ти помагат да свалиш/качиш колелото по стълбите
- хората, които ти отварят входните врати и ти държат вратата на асансьора
- децата с колела, които ти се усмихват съучастнически 
- колегите, които се вдъхновяват от теб
- дневните велоизлети
- нощните велопреходи
- велошествията

Колелото = транспорт + спорт + кеф + свобода + антистрес

Ако се сетите още плюсове и минуси, добавяйте. Заплахите засега са повече, но се надявам скоро да станем толерантна страна към велосипедистите. Крайно време е!

Единственото, за което ми е малко криво, е, че вече не мога да чета книги, както преди правех в задръстванията с рейса. Но пък има аудиокниги, както и много повече свободно време за четене, защото придвижването определено е по-бързо, по-приятно и по-здравословно :)

Вечно нацупените

Някои хора са перманентно недоволни - има такива и сред колеги, и сред приятели, и сред познати, и сред непознати. Каквото и да правиш, не можеш да им угодиш. Когато те молят за услуга, по-добре да не се захващаш, защото няма да го оценят или да ти благодарят, а само ще те обвинят за всичко.

Помагаш, препоръчваш, свързваш, препращаш, за да върви към добро. Защото обичаш да правиш добро! И накрая получаваш критика, мрънкане, цупене и обиди. Няма връщане назад. Вече си обещал. Свършил си го. Радвал си се, че си полезен с нещо и в следващия момент се появяват те, вечно нацупените, и ти започваш да се чувстваш виновен, че си сбъркал.

Излиза, че с тези хора няма смисъл да си добър, защото за тях никога нищо не е добро. Всичко е криво, гадно, скапано, тъпо и едноцветно. Те вечно са прецакани, в нищо не им върви и т.н. мрачни репертоари на мрачни хора. И по-добре да не ги питаш нищо, защото се започва едно пуфтене, охкане и оплакване... А като се замислиш, нищо не им липсва в тоя живот. Но те така си го виждат през тяхното мрачно прозорче. Това да са постоянно недоволни ги поддържа живи. Има хора, които просто искат нещо цял живот. И се борят. Но те не са от тях. Те искат и получават. Понякога наготово, без да полагат усилие. Но това, което получават, не им харесва. И не са сигурни дали са го искали. Тези хора са едни от най-неприятните клиенти и приятели. Цяло чудо е, че понякога живеем и работим в симбиоза с тях. Те искат. Ние даваме. Те се мръщят. Ние пак даваме. Накрая се предаваме...

А може би проблемът си е в мен, че се втурвам да помагам и че се оставям да се прокрадва чувството за вина, когато видя навъсени физиономии и чуя сумтящи коментари... Трябва да се науча да отказвам на вечно недоволните, които ме молят за съдействие. Да се науча да игнорирам реакциите на хората, защото много неща не зависят от мен. И да се науча да живея повече за себе си, отколкото за другите.

1 юни - празник на децата и непушачите

Ден на детето. 
Темата за децата някак остана на заден план днес. Забраната за пушене на обществени места ни се стори по-важна от детето. То може да мине с един сладолед, едно шоколадово яйце или един макдоналдс, а после - при баба и дядо, че и ние трябва да празнуваме... Тъжно.
Детето заслужава много повече внимание - всеки ден, всеки свободен миг. Не пари, не дрехи, не играчки, а време, прекарано в игри, разговори, знание, възпитание. Прави ми впечатление, че родителите не познават децата си. Не са си приятели с тях. Не си споделят. Лъжат се. А това „училище“ е много по-важно от другото. Не е нужно да ходим на семинари и да четем книги как да живеем живота си, когато пораснем, ако уважаваме родителите и учителите си. Ако се вслушаме и запомним нещо от техните приказки, които често ни звучат като „конско“. Те са всекидневни притчи, които ни се дават безплатно. Характерът си е характер, но има ценности, които остават за цял живот. Ако от всеки вземем по нещо добро (добро за нас, щото за всеки е различно...), ще бъдем щастливи.

Ден на мрънкащите пушачи. Ден на озлобените непушачи.
По темата за цигарите - гледам да не се изказвам крайно, за да няма скандали. Радвам се за това решение. Близо 7 години съм се тровила и съм тровила околните - може би единственото нещо, за което съжалявам в тоя живот. Но пък наградата е голяма, когато ги откажеш - здраве и свобода! И няма връщане назад. Сякаш не съм била аз, толкова ми е далечно пушенето. Надявам се забраната да се спазва не само в началото. Дано възрастните станат по-отговорни, а не да правят като децата напук.

Ден на крайностите. Ден на празните приказки.
Май повечето ни празници са такива - делим се на два лагера, следим и участваме в безсмислени спорове и дискусии... А вечерта сядаме заедно на масата за по едно питие и за празничното преяждане. И на следващия ден и помен няма от философските ни възгледи и спорове. Такива сме - ЗА и ПРОТИВ. Като че ли от нас зависи целия свят и непременно трябва да се изкажем и да наложим мнението си.

Ден на споровете. Ден на обидените. Ден за размисъл.
Кой къде щял да си води детето на 1 юни, кой къде щял да пуши... Било тяхна си работа. Да не им се бъркаме. Да не ги следим. И да не ги критикуваме. Фръц.
„Те ли ще ми кажат? Ще си правя, каквото си искам! Животът си е мой! Детето си е мое!“
Да, наша работа си е - ние сме отговорни за децата и за здравето си.
Вкъщи даваме пример на семейството си, а когато правим нещо публично, сме пример за околните. И много често примерът ни е лош. Не само с цигарите, а и с хвърлянето на боклуци, плюенето, викането, псуването и какво ли още не. И децата попиват - copy&paste. Затова и роптаят по-консервативните и моралистите (и аз често съм в тази бройка). Стига сме живели в кочина!

Защо трябва да сме егоисти и да драматизираме? Не ни коства кой знае колко! Само малко мисъл, разбиране и съобразяване. Възпитанието и уважението са важно нещо - без значение дали сме деца, или възрастни.

Истории без край

„Истинското влюбване трие старите истории.“

Nesiha


Така е. Лошото е, че тъй често се питаме дали е истинско, или е временно. И от много въпроси и човъркане разваляме магията. Любовта си тръгва и идва раздялата. А после и умората.

Докато чакаш любовта да дойде отново, вярата, надеждата и търпението са най-важните ти приятели.

Мисля, че при истинската любов нещата просто се случват. И не ти остава време за главоблъсканици. Защото си зает да си щастлив :)

Самота

След всеки полет по-сама се връщам -
с все по-изгубена във полета душа.
Дотолкова не вярвам вече в нищо,
че даже и когато те прегръщам,
не мога себе си със теб да споделя.

Екатерина Николова

Ела

Не искам да те чакам.
Не искам да ме чакаш.

Ела,
когато си готов,
когато нямаш страх,
когато си решил,
че от самота си уморен...
Ела и ме срещни.

Дано не бъдем егоисти,
дано не се разминем,
че от разминаване се уморих.

Дано сме отговорни,
верни, искрени,
че от заблуждаване се отегчих.

Ще се прегърнем. И ще плачем.
Но не от болка. А от радост,
че сме се открили и сме един за друг.

Ела
и покажи ми,
че съществува любовта.

Кое как се пише?

От 12 години работя в издателство. Често ми се налага да редактирам и коригирам текстове за каталози, списания, служебна кореспонденция, документи, брошури, рекламни материали и др. Тъй като не съм професионален редактор (само година и половина магистратура Масови комуникации и журналистика), ми се случва да се чудя кое как се пише, какви са правилата, какви са изключенията. Имам правописен речник, но не всичко е описано там. А и в това старо издание липсват новите правила и чуждици...

В първите години, когато имах колебания, се обаждах на Езикови справки. Но често се разочаровах, тъй като те не знаеха отговорите и ме караха да ги чакам дълго на линията, докато ровят в речниците... Което и сама мога да свърша.

Ако не се лъжа, през 2006 г. Павлина Върбанова се появи в скромното по това време семейство на BgLOG и оттогава я следя онлайн :)
После ме затрупаха с отговорности и спрях да влизам в BgLOG. Започнах да следя блога ѝ и да се уча от публикациите - за работа и за обща култура. Винаги ми е помагала и се е отзовавала с изчерпателни отговори на питанки, с които съм я тормозила по всяко време - чрез мейл, в twitter или в Google+ :)

Вчера (приемам го като подарък по случай Световния ден на книгата :)) се появи сайтът Как се пише? и не мога да не споделя радостта си и да изкажа благодарността си към създателите на този полезен онлайн справочник :)

Благодаря ви!

Надявам се повече хора да попадат на сайта, да търсят, да питат и да се научат. Защото е срамота да не знаем да пишем на родния си език. Казвам да не знаем, тъй като и аз имам още да уча ;)

Истината

Истината боли.

Истината е, че не спирам да мисля за теб.
Истината е, че ми липсваш.

Истината е, че не обичам да съм сама.
Истината е, че не знам дали имам сили да обичам пак.

Истината е, че отново изгубих себе си.
Истината е, че се чувствам невидима.

Истината е, че не ме обичаш такава, каквато съм.

Останалото са оправдания и лъжи.

Безтегловност

Изгубени.
Търсещи.
Несигурни.
Разочаровани.

Толкова много сме чакали,
толкова много сме давали,
толкова много са ни предавали,
толкова много сме страдали,
че нямаме сили и търпение вече.

В черупки и кутийки се свиваме,
живеем в своя свят от мечти.
Самотни и тъжни човечета сме,
пазим се някой да не ни нарани.

Но ето, че любовта идва и ни връхлита,
съвсем естествено, без да ни пита
дали сме готови за нещо ново.
Мечтаем за нежност, разбиране,
доброта, малко внимание и топлина.

Впускаме се, препускаме,
споделяме, наблюдаваме,
анализираме, разсъждаваме.
Вълнуваме се, откриваме нови
неподозирани емоции в себе си.

Обичаме.
Смеем се.
Плачем.
Мечтаем.

Гоним се.
Сблъскваме се.
Разминаваме се.
Тела в безтегловност.

Истинските и хубави моменти
минават бързо - като на ленти.
Стягат гърлото и бликват сълзите,
искаме да върнем обратно дните.
Но всичко се е изпарило
изведнъж. Рязко, болезнено.
Ставаме студени, груби, сурови.
Питаме се дали наистина сме готови
за тази връзка и дали това е човекът...

Когато го изгубим, разбираме
колко много ни липсва и го обичаме.
Не можем да си представим, че
вече няма да ни е близък...
Липсва ни всичко! Изтръпват ръцете,
насълзяват се очите, стяга ни сърцето.
Стомахът се свива, в гърлото буца засяда.
Тежко е - и душата, и тялото страдат.

Искаме пак да го гледаме, докосваме,
помиришем, прегръщаме, целуваме.
Да пием чай, да вечеряме, да се любим.
Един до друг с усмивка да се събудим.
Да наблюдаваме светлините на София отвисоко.
Да се разхождаме, хванати за ръце -
по малките улички в града или
по пътечките в гората и планината.

Да се учим на търпение и любов.
Да говорим. И да мълчим.
Но да сме заедно само.
Преживели и захвърлили миналото.
Да сме себе си. Но и да сме като нови.
Да сме щастливи, че не сме в безтегловност.

Résister

Много обичам глагола „съпротивлявам се“.
Да се съпротивляваш на онези, които ни пращат в затвора,
на предразсъдъците,
на прибързаните преценки,
на желанието да съдиш,
на всичко лошо в нас, което само чака да се прояви,
на желанието да се откажеш,
на нуждата да се правиш на окаян,
на нуждата да се изтъкваш пред другия,
на режимите,
на нездравословните амбиции,
на безпорядъка наоколо.
Да се съпротивляваш
и... да се усмихваш.


Ема Данкур

(от „Децата на свободата“ на Марк Леви)

Безразличие

The opposite of love is not hate, it's indifference. The opposite of art is not ugliness, it's indifference. The opposite of faith is not heresy, it's indifference. And the opposite of life is not death, it's indifference.

Elie Wiesel

Щастие?

От много забележки ме боли.
Очите ми се пълнят със сълзи.

Нямам сили вече да се раздавам и приспособявам.
Ще се намери ли някой, който да ме обича такава?

Всеки път, когато се почувствам щастлива, следва страдание.
Ей така, за баланс.
Или за да оценя какво имам. Какво нямам. И какво искам.
Вече не смея да обичам. Не смея да се зарадвам.

Щастлива съм, когато споделям, пътувам.
Щастлива съм с приятелите и семейството си.
И когато се занимавам или наблюдавам нещо любимо.

Но щастието с мъж дали съществува? Не е ли само временна заблуда?
И дали не е права баба, която казва, че се влюбваме все в неподходящи хора?
Истинската любов само веднъж ли се случва?

Учим ли се от опита си, или продължаваме да допускаме същите грешки?
Защо сравняваме партньорите си постоянно?
Защо в началото сме толкова добри и внимателни, а после показваме всичките си бодли и рога?
Защо се оправдаваме, че работата или безпаричието ни правят такива?

Колко е тъжно, че след 6 години продължавам да си задавам подобни въпроси!
Не съм се променила, не съм пораснала, не съм се калила.
Въобразявала съм си.

Въпроси

Има нещо сбъркано и притеснително в поведението ни. Някакъв цикъл.
Да обсъждаме надълго и нашироко някакви глупости, които нямат значение, а да (си) мълчим за съществените неща в живота.

Може би бягаме от отговорност и не искаме да трупаме напрежение?
Или общите приказки, глупавите картинки и тъпите лафове ни разтоварват?
Не губим ли така ценно време в „пълнеж“ на дните и примиряване с „джънк фууд“ за душата?
Защо не изискваме повече от себе си, а не само от другите?
Защо се задоволяваме само с повърхностното?
Защо нямаме посока, желание и търпение?

Ей такива въпроси ми изникват, когато отворя Фейсбук и Туитър, или чета коментарите под новините. Или когато слушам разговорите на хората в градския транспорт и по заведенията.

Интернет е богатство, свобода, знание, помощ, работа, забавление. Но напоследък имам чувството, че ни кара да затъпяваме, закоравяваме и да ставаме все по-тъжни, лицемерни и самотни. Превръщаме се в една виртуална тълпа. Която като жури на съдържанието в нета роботизирано натиска бутоните Like, Share, Pin, Tweet, Send. Така си общуваме. Чрез бутони и линкове. Е, и чрез някое и друго събитие, където се срещаме с останалите аватари, наричани из мрежите „приятели“.

Надявам се да греша. И това да са мисли на човек, който просто копнее за повече дни на планина, разходки в парка или в града, потъване в книгите или филмите, готвене с приятел, няколко глътки чай, любима музика и стойностни разговори. На човек, който иска да си върне офлайн живота, но му е трудно, защото в работата се налага да е повече от 10 часа онлайн :(

Признавам си, че съм пристрастена, когато има нет. Но когато няма, не ми е скучно.
Трябва да се науча да използвам всяка възможност да бъда офлайн. И да спра да се оправдавам. И да закъснявам. Трябва да действам, не само да (си) обещавам.

Log off. Sign out. Welcome to your offline life. Who do you want to be today?

Myself.

Щастието

'It's so hard to forget pain, but it's even harder to remember sweetness. We have no scar to show for happiness. We learn so little from peace.'

Chuck Palahniuk

Ние и другите

„Повечето от нас проявяват нещо, наречено „атрибутивна предубеденост“: ние сме убедени, че успехите ни се дължат на нашите вътрешни качества, а неуспехите ни се дължат на външни фактори; докато за другите смятаме, че успехите им се дължат на късмет, а неуспехите им се дължат на собствените им недостатъци. Няма как всички да сме прави.“


цитат от ПСЕВДОНАУКАТА на Бен Голдейкър

Думите

За много години :)

Бъдете здрави, уверени, мечтаещи, пътуващи, свободни, знаещи, обичащи!

Никакви равносметки и планове този път! Всичко да става от само себе си. Няма ли очаквания, няма и разочарования.

Тия дни в главата ми са само две неща - книгите и думите.

Докато пътувам за работа, чета. Радостно е, че има все повече хора, които четат. Понякога вдигаме очи, поглеждаме се един друг и се усмихваме. Сякаш знаем някаква тайна :) Тайната на удоволствието от четенето. Тайната на това да си в друг свят, макар и за кратко. Тайната на откраднатите картини, които въображението ти рисува. Тайната на думите. Думите, които те трогват и преживяваш. Четенето може да е лично, но може и да е споделено. Четенето може да ти причини сълзи, но може да ти дари и усмивки. Това му е хубавото, че е вълнуващо!

Мисля си и за думите. Как не ми стигат понякога. Как изчезват и се появява мълчание. Или монолог. Колко малко думи използваме всеки ден в разговорите с близки и далечни хора :( А колко много думи се блъскат в главата ни! Неизказани. Колко повърхностни разговори. А колко задълбочени мечти! Неизпълнени.

Думите са оръжие - могат да убиват бавно или бързо. Но думите са истинско богатство, когато с тяхна помощ откриваш хора, за които имаш усещането, че познаваш цял живот! Прегръщаш ги - наум или наистина. Споделяш най-съкровените мисли и чувства.
Думите търсят синоними, асоциации, погледи, жестове и най-вече внимание и разбиране. Разбирането, че сме от един свят. А дори и да сме от различни светове, може да ни е хубаво заедно.

Защо изтърваваме толкова много думи пред непознати, а забравяме да кажем най-важните на близките? Разсеяност? Мързел? Пренебрегване? Егоизъм? Страх? Предразсъдъци?

Извинявай. Благодаря. Обичам те.

Именно тях ни е трудно да изречем. Защото много сме страдали. Или не сме сигурни, че човекът ги е заслужил. Държим ги наказани в някое прашно ъгълче с куп болезнени спомени.

Търсим се, въпреки страха. Страхът от близостта. От докосването. От това да се привържеш към някого. Пазим се. За някой по-добър. За себе си. За кого? За кога? Защо?

Имаме рани, които не са зараснали. И трябва да се научим да ги лекуваме. Сами. С помощта на думите, времето, приятелите. За да сме свободни да обичаме. Отново и отново. За да сме щастливи. Веднъж завинаги.