Колко лесно е да ме разплаче някой близък човек.
Listening to: Rusty Project
Дали си заслужават всички тези нерви и сълзи, когато усещаш, че се бориш сам срещу стената и не виждаш промяната?
Дали всички препятствия осмислят живота ни, както щастливите моменти го правят?
Дали след всяка драма идва хепи енд?
Дали ставаме по-силни, когато се преборим с пречките?
Дали след това сме истински щастливи?
Защо аз не успях да се каля за 25 години?
Защо все още реагирам по детски и избухвам в плач?
Защо се чувствам безпомощна и неуверена?
Защо искаме да променим хората, които обичаме?
Защо всички забележки и критики се разбиват във вятърни мелници?
Защо другите все не са те разбрали или чули?
Защо не си взимат поука, а правят напук?
Защо осъзнаваме грешките си следварително (както казва една приятелка)?
Трудно ли е да признаем, че сме сгрешили?
Трудно ли е да кажем поне веднъж "извинявай"?
Какво да изхвърлим в края на тази година?
Гордост, нерви, обиди, лъжи, егоизъм.
Какво да вземем за следващата?
Смях, внимание, разбиране, честност, любов.
И понеже днес сме 13 декември, се сетих за I Коринтяни 13:4. Едва ли някой някога е описвал по-точно любовта:
Любовта дълго търпи и е милостива; любовта не завижда; любовта не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло, не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината, всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи.
Любовта никога не отпада; другите дарби, обаче, пророчества ли са, ще се прекратят; езици ли са, ще престанат; знание ли е, ще се прекрати.
Няма коментари:
Публикуване на коментар