Ден на детето.
Темата за децата някак остана на заден план днес. Забраната за пушене на обществени места ни се стори по-важна от детето. То може да мине с един сладолед, едно шоколадово яйце или един макдоналдс, а после - при баба и дядо, че и ние трябва да празнуваме... Тъжно.
Детето заслужава много повече внимание - всеки ден, всеки свободен миг. Не пари, не дрехи, не играчки, а време, прекарано в игри, разговори, знание, възпитание. Прави ми впечатление, че родителите не познават децата си. Не са си приятели с тях. Не си споделят. Лъжат се. А това „училище“ е много по-важно от другото. Не е нужно да ходим на семинари и да четем книги как да живеем живота си, когато пораснем, ако уважаваме родителите и учителите си. Ако се вслушаме и запомним нещо от техните приказки, които често ни звучат като „конско“. Те са всекидневни притчи, които ни се дават безплатно. Характерът си е характер, но има ценности, които остават за цял живот. Ако от всеки вземем по нещо добро (добро за нас, щото за всеки е различно...), ще бъдем щастливи.
Ден на мрънкащите пушачи. Ден на озлобените непушачи.
По темата за цигарите - гледам да не се изказвам крайно, за да няма скандали. Радвам се за това решение. Близо 7 години съм се тровила и съм тровила околните - може би единственото нещо, за което съжалявам в тоя живот. Но пък наградата е голяма, когато ги откажеш - здраве и свобода! И няма връщане назад. Сякаш не съм била аз, толкова ми е далечно пушенето. Надявам се забраната да се спазва не само в началото. Дано възрастните станат по-отговорни, а не да правят като децата напук.
Ден на крайностите. Ден на празните приказки.
Май повечето ни празници са такива - делим се на два лагера, следим и участваме в безсмислени спорове и дискусии... А вечерта сядаме заедно на масата за по едно питие и за празничното преяждане. И на следващия ден и помен няма от философските ни възгледи и спорове. Такива сме - ЗА и ПРОТИВ. Като че ли от нас зависи целия свят и непременно трябва да се изкажем и да наложим мнението си.
Ден на споровете. Ден на обидените. Ден за размисъл.
Кой къде щял да си води детето на 1 юни, кой къде щял да пуши... Било тяхна си работа. Да не им се бъркаме. Да не ги следим. И да не ги критикуваме. Фръц.
„Те ли ще ми кажат? Ще си правя, каквото си искам! Животът си е мой! Детето си е мое!“
Да, наша работа си е - ние сме отговорни за децата и за здравето си.
Вкъщи даваме пример на семейството си, а когато правим нещо публично, сме пример за околните. И много често примерът ни е лош. Не само с цигарите, а и с хвърлянето на боклуци, плюенето, викането, псуването и какво ли още не. И децата попиват - copy&paste. Затова и роптаят по-консервативните и моралистите (и аз често съм в тази бройка). Стига сме живели в кочина!
Защо трябва да сме егоисти и да драматизираме? Не ни коства кой знае колко! Само малко мисъл, разбиране и съобразяване. Възпитанието и уважението са важно нещо - без значение дали сме деца, или възрастни.
Няма коментари:
Публикуване на коментар