Различните

The Men That Don't Fit In
by Robert W. Service

There's a race of men that don't fit in,
A race that can't stay still;
So they break the hearts of kith and kin,
And they roam the world at will.
They range the field and they rove the flood,
And they climb the mountain's crest;
Theirs is the curse of the gypsy blood,
And they don't know how to rest.

If they just went straight they might go far;
They are strong and brave and true;
But they're always tired of the things that are,
And they want the strange and new.
They say: 'Could I find my proper groove,
What a deep mark I would make!'
So they chop and change, and each fresh move
Is only a fresh mistake.

And each forgets, as he strips and runs
With a brilliant, fitful pace,
It's the steady, quiet, plodding ones
Who win in the lifelong race.
And each forgets that his youth has fled,
Forgets that his prime is past,
Till he stands one day, with a hope that's dead,
In the glare of the truth at last.

He has failed, he has failed; he has missed his chance;
He has just done things by half.
Life's been a jolly good joke on him,
And now is the time to laugh.
Ha, ha! He is one of the Legion Lost;
He was never meant to win;
He's a rolling stone, and it's bred in the bone;
He's a man who won't fit in.

Номинации, въпроси и отговори

Дори и да съм имала номинацияза Liebster Blog Award, вероятно съм я изгубила през тази половин година, в която не стигнах до блога и все отлагах ли отлагах...

2012 беше много динамична година откъм емоции - срещи, раздели, колело, нови приятели и пътешествия :) В  работата вече не съм сама в стая и хем е по-весело, хем е по-продуктивно ;)

Ще се опитам да си припомня всяко едно местенце, където съм била.

Извън страната:
• На танци в Предел - Румъния
• Елбасан, Дуръс, Круя, Тирана, Вльора, Аполония, Фиер, Берат – Албания
• Охрид – Македония
• Една луда екскурзия, в която за 11 дни видяхме: Будапеща, Виена, Люксембург, Париж, Руан, Онфльор, Дьовил, Сен Мишел, Сен Мало, няколко замъка по р. Лоара, Женева, Веве, Монтрьо, Берн, Цюрих, Люцерн, Милано. Много емоции и много снимки, които някой ден трябва да прегледам и да кача
• Най-прекрасното море - между Неа Рода и Урануполи - пълноценна почивка, кеф, гмуркане, плуване и обикаляне с моторна лодка из островите :)
• На танци в Сремски Карловци, Сърбия

В България:
• Славееви скали, Велинград - преход, съчетан с минерални бани и хубав тим билдинг
• Обиколка на яз. Батак и яз. Белмекен с колела
• Разходка до Сувчарско пръскало, Стара планина - за съжаление беше пресъхнало :( А казват, че целогодишно има вода...
• До вр. Радомир (2029 m) - Беласица - много тежък 12-часов преход, но гледките си заслужаваха
• Разходка до вр. Голям Богдан (1604 m) - Средна гора - покрит с растения и дървета връх
• вр. Баташки снежник (2082 m) - Родопи - уникална панорамна гледка, много ми хареса!
• Равни връх (2637 m) - вр. Острец - вр. Ибър (2666 m), Рила - чудесен преход и гледки, видях няколко лалугера отблизо :)
• Есенен преход Селимица – Чуйпетлово
• Зимно изкачване на вр. Камен дел (1862 m) и Черни връх (2290 m), Витоша
• Зимно изкачване на вр. Мусала и посрещане на Нова година на заслон Ледено езеро - какъв по-хубав завършек на 2012 година! ;)

А сега към номинацията - благодарностина Нора, че ме поощри, като ме включи в списъка с блогърите, които заслужават повече внимание :) Беше неочаквано и ме зарадва! Само че заради горния списък не съм била кой знае колко активна и не съм заслужила. Макар и късно, ще отговоря на въпросите.

Нора съм виждала няколко пъти на живо и впечатленията ми от нея са, че е чаровна и умна жена. Следя я от 1-2 години в twitter, където ме радва колко е истинска и директна. Уважавам хората, които са свободни да кажат това, което мислят.

Олеле, първите 11 неща за мен, които ми идват наум - хубави и лоши :D 
1. Цял живот се боря със закъснението си и отлагането. 

2. Лесно се разочаровам от хората и нещата. Смятам, че щом аз се държа добре с някого, той е длъжен да се държи така с мен. Детско и наивно е, затова работя в посоката да не очаквам много, за да съм по-спокойна и доволна после.

3. Много се притеснявам да говоря пред публика.

4. Най-големият ми комплекс е, че не успях да науча добре английски език. През годините смених 4 училища и всеки път започвах от ABC. Бях на няколко курса - разбирам повечето неща, но така и не се отпуснах да говоря свободно. Не знам добре правилата и времената. Като отида на гости в САЩ, може и да проговоря...

5. Пристрастена съм към четенето на всякакви текстове, яденето на шоколад и пиенето на чай.

6. Не съм яла месо, само веднъж насилствено като малка - сдъвках го и го изплюх.

7. Никога не съм сваляла торенти.

8. Не съм пазила диети и не съм стъпвала във фитнес зала.

9. Много обичам планините и се чувствам истински жива и щастлива там.

10. Танцувам израелски танци от 23 години и нямам намерение да се отказвам :)

11. Плуването, разходките и колелото облекчиха болките/кризите от дископатията и излекуваха депресията ми.

На въпросите от Нора:

1. Правиш ли това, което винаги си искал да правиш? Да, през повечето време имам този късмет. 
2. Чувстваш ли се щастлив? Да! 
3. Какво те мотивира/нахъсва? Приятелите, силните духом хора, планините, музиката, поучителните истории. 
4. Какво те обезсърчава? Мръсотията, простащината, нахалниците, неблагодарността, лицемерието. Да се чувствам безпомощна и да не мога да променя нещо, което ме дразни. 
5. Какво би ме посъветвал? Ти сама знаеш кое е най-добре за теб. Досега раздадох сума ти безплатни съвети и не виждам голям ефект...
6. Коя е най-голямата грешка, която си правил? Не съжалявам за нещата, които съм избрала. Дразня се, че съм прекалено доверчива и допускам твърде близо хората до себе си. 
7. От какво се страхуваш най-много? От липсата на вяра и любов. От дълго време без слънце и планини. От застояване в затворени пространства. 
8. С какво искаш да бъдеш запомнен? С усмивката, луничките и трапчинките :") 
9. Какво искаш да оставиш след себе си? Хубави спомени. Деца. 
10. Кое е най-красивото и ценно за теб нещо, което си направил със собствените си ръце? Не е едно и не са кой знае колко красиви, но са функционални :) Няколко дребни ръчно изработени неща за мен и за подаръци, които ползваме с кеф. 
11. Ако можеше да живееш в някое друго време/епоха, кое щеше да е то и защо? Ох, това е сложен въпрос. Много пъти съм си мечтала за други векове, но всяка епоха си има чар и недостатъци. С този акъл и на тези години - тук и сега ми е добре ;)

Трябва да номинирам други 11 човека*. Вече не чета толкова блогове, колкото преди, но винаги съм любопитна да видя нещо от:
1. Doobrin

2. Ik0

3. Innerismus

4. kambata

5. kr3t3n

6. monnio

7. muiiio

8. Svetlina

9. temelkoff

10. Божо

11. парче пластмаса

Не знам дали съм изпълнила всички условия, но пък отговорих на въпросите. По-добре късно, отколкото никога ;)

*С това прекъсвам веригата. Ако някой от номинираните иска да пише по темата, да действа :)

Усмивката

Преди ме определяха като мрънкало, критик, песимист, хейтър и т.н. А сега чувам:

 „Ти си прекалено усмихната, за да си на 30!“ :)

„Ти си с тясна волатилност - усмихната, вежлива, позитивна. При теб няма мръщене, цупене. Ако не си имала мъж до себе си, то на другия ден не си навъсена.“

„Ти си сладур. Винаги си весела!“

„Ти си верен и точен другар за планини.“

„Страшна си! Ти си една революция!“ :)

„Имаш ли време след работа?“ - Да. „Моя си!“ :)

„Обожавам разговорите с теб.“ Чак до обожание не бива да се стига ;)

„Ти си готина романтично-комплицирана сладурана“

„Опасна бодливка, но пък толкова симпатична!“

„Ти притежаваш много специална сензитивност, която е изключително ценна и рядка. Това е дар, който не ти е даден напразно.“

„Много си bright и cool. С теб човек може и майтап да си направи, и да си говори сериозно. И си все приветлива. Каквото и да те мъчи, не биеш тъпана.“


Благодаря ви, хора, че виждате и тази страна!

Наистина се чувствам по-спокойна и по-усмихната след тези тъжни периоди...

Пътешествията и лятото тепърва започват за мен :")

Белмекен

Планината е свобода.

Затова човек обича да се връща пак в прегръдките ѝ и да се наслаждава на простора от върховете.

Добро

Както казва баба ми: „Хората съвсем са изкрейзили!“

Добрите хора са на изчезване и липсата им започва да се усеща, та чак да дразни.

Търпението ми се превръща в наивност и страдам. Ето, днес един колега ме ядоса и ми стана криво. В мен се преплитат различни чувства към лошото отношение - яд, гняв, жал, тъга, безсилие.
Знам, че не трябва да ми пука от тези, които не са ми близки. Знам, че повечето го правят несъзнателно. Но ми е трудно да не обръщам внимание...

Време е да се обграждам само с хора, с които ми е приятно да бъда. Да игнорирам злобните, завистливите, лицемерните и подигравачите, защото нарушават баланса и нямат място в живота ми. Нямат място в мислите ми. В разговорите. В личното ми пространство дори.

Може би това е рецептата за повече щастие.

Забрава

Бързо забравяме. Бързо ни забравят.
Но има неща и хора, които се помнят цял живот.
Оказа се, че и мен ме помнят.
И има хора, за които съм специална. И ще ме обичат винаги.

Така ми каза той. Няколко пъти.

Стъписах се, усмихнах се през сълзи и казах само едно: „Знам.“


Обич. Винаги. Специален.
Това са силни думи. Хем изпълват с щастие, хем разплакват от неизживени моменти един с друг. И от съмнение, че някой може да те обича цял живот.

И все пак ми стана мило. Хубави и чисти са тези признания.
Радват ме хората, които имат смелост да споделят какво чувстват, без да се страхуват, че някой може да ги нарани.


Кой може да знае дали има бъдеще с минала преди 10 години любов, или всичко е загубена кауза?

Помня...

Помня ръцете ви.

Пръстите.

Врата.

Раменете.

Краката.

Походката.

Дрехите.

Помня

гласа,

очите,

миглите,

усмивките,

бенките,

луничките,

сълзите.

Помня дните.

Слънцето.

Луната.

Облаците.

Птиците.

Щурците.

Поляните.

Планините.

Как бродим из

дъжда,

снега,

локвите,

калта,

листата,

пясъка,

тревата.

Как се храните.

Как ме гледате.

Как се разсейвате.

Как спите.

Всичко.

Странно... книгите и филмите не помня с подробности.

Помненето на детайли е така болезнено понякога.

Миналото... По-добре да си го спомням с усмивка.

На колело

Градът е голям и заплахите за велосипедиста дебнат отвсякъде:

- шахти без решетки
- локви
- дупки
- разбити или прекалено високи бордюри
- настилка с павета
- тесни улици
- тълпи от хора - покрай събития, училища и университети
- ниски клони
- разсеяни шофьори
- шофьори, които минават на червено
- тирове
- каруци
- рязко отворени врати
- крадци
- малки деца, които сменят посоката си на движение със скоростта на светлината
- кучета, които те лаят, преследват и хапят
- хора със слушалки, които не чуват звънеца ти
- хора със самочувствие, които ходят по велоалеята, сякаш са им опънали червен килим
- хора, които не знаят къде отиват и в коя посока да поемат, a.k.a. свободни електрони
- хора, които изскачат рязко от спирката, за да видят дали превозното средство идва
- майки с колички, които са решили, че мястото им е на алеята, щото и те са на колела
- нахални колоездачи, минаващи на червено и некадърни колоездачи със самочувствие
- тесни асансьори, в които едва се побирате с колелото
- стълби
- билбордове от тип ракета, пльоснати в средата на алеята

Градът е голям и спасението за велосипедиста дебне отвсякъде:

- свободата да пътуваш, без да си зависим, да се гъчкаш в ГТ, да чакаш по спирки и да си плащаш за това
- удоволствието да караш с вятъра и да не мислиш за глупости
- красотата на изгревите и залезите, докато караш
- новите алеи, които ти вдъхват надежда, че ще има още такива - Младост и Гоце Делчев например
- това, че вече можеш да се качиш сутрин рано, вечер късно и през празник в метрото
- градинките
- парковете
- планината
- приятелите с колела
- бирата и сладоледът са по-вкусни, когато се придвижваш с велосипед
- заведенията с градина, където можеш да ходиш с колело
- хората, които ти се извиняват, когато стъпят на велоалеята
- хората, които ти се радват и поздравяват
- хората, които ти помагат да свалиш/качиш колелото по стълбите
- хората, които ти отварят входните врати и ти държат вратата на асансьора
- децата с колела, които ти се усмихват съучастнически 
- колегите, които се вдъхновяват от теб
- дневните велоизлети
- нощните велопреходи
- велошествията

Колелото = транспорт + спорт + кеф + свобода + антистрес

Ако се сетите още плюсове и минуси, добавяйте. Заплахите засега са повече, но се надявам скоро да станем толерантна страна към велосипедистите. Крайно време е!

Единственото, за което ми е малко криво, е, че вече не мога да чета книги, както преди правех в задръстванията с рейса. Но пък има аудиокниги, както и много повече свободно време за четене, защото придвижването определено е по-бързо, по-приятно и по-здравословно :)

Вечно нацупените

Някои хора са перманентно недоволни - има такива и сред колеги, и сред приятели, и сред познати, и сред непознати. Каквото и да правиш, не можеш да им угодиш. Когато те молят за услуга, по-добре да не се захващаш, защото няма да го оценят или да ти благодарят, а само ще те обвинят за всичко.

Помагаш, препоръчваш, свързваш, препращаш, за да върви към добро. Защото обичаш да правиш добро! И накрая получаваш критика, мрънкане, цупене и обиди. Няма връщане назад. Вече си обещал. Свършил си го. Радвал си се, че си полезен с нещо и в следващия момент се появяват те, вечно нацупените, и ти започваш да се чувстваш виновен, че си сбъркал.

Излиза, че с тези хора няма смисъл да си добър, защото за тях никога нищо не е добро. Всичко е криво, гадно, скапано, тъпо и едноцветно. Те вечно са прецакани, в нищо не им върви и т.н. мрачни репертоари на мрачни хора. И по-добре да не ги питаш нищо, защото се започва едно пуфтене, охкане и оплакване... А като се замислиш, нищо не им липсва в тоя живот. Но те така си го виждат през тяхното мрачно прозорче. Това да са постоянно недоволни ги поддържа живи. Има хора, които просто искат нещо цял живот. И се борят. Но те не са от тях. Те искат и получават. Понякога наготово, без да полагат усилие. Но това, което получават, не им харесва. И не са сигурни дали са го искали. Тези хора са едни от най-неприятните клиенти и приятели. Цяло чудо е, че понякога живеем и работим в симбиоза с тях. Те искат. Ние даваме. Те се мръщят. Ние пак даваме. Накрая се предаваме...

А може би проблемът си е в мен, че се втурвам да помагам и че се оставям да се прокрадва чувството за вина, когато видя навъсени физиономии и чуя сумтящи коментари... Трябва да се науча да отказвам на вечно недоволните, които ме молят за съдействие. Да се науча да игнорирам реакциите на хората, защото много неща не зависят от мен. И да се науча да живея повече за себе си, отколкото за другите.

1 юни - празник на децата и непушачите

Ден на детето. 
Темата за децата някак остана на заден план днес. Забраната за пушене на обществени места ни се стори по-важна от детето. То може да мине с един сладолед, едно шоколадово яйце или един макдоналдс, а после - при баба и дядо, че и ние трябва да празнуваме... Тъжно.
Детето заслужава много повече внимание - всеки ден, всеки свободен миг. Не пари, не дрехи, не играчки, а време, прекарано в игри, разговори, знание, възпитание. Прави ми впечатление, че родителите не познават децата си. Не са си приятели с тях. Не си споделят. Лъжат се. А това „училище“ е много по-важно от другото. Не е нужно да ходим на семинари и да четем книги как да живеем живота си, когато пораснем, ако уважаваме родителите и учителите си. Ако се вслушаме и запомним нещо от техните приказки, които често ни звучат като „конско“. Те са всекидневни притчи, които ни се дават безплатно. Характерът си е характер, но има ценности, които остават за цял живот. Ако от всеки вземем по нещо добро (добро за нас, щото за всеки е различно...), ще бъдем щастливи.

Ден на мрънкащите пушачи. Ден на озлобените непушачи.
По темата за цигарите - гледам да не се изказвам крайно, за да няма скандали. Радвам се за това решение. Близо 7 години съм се тровила и съм тровила околните - може би единственото нещо, за което съжалявам в тоя живот. Но пък наградата е голяма, когато ги откажеш - здраве и свобода! И няма връщане назад. Сякаш не съм била аз, толкова ми е далечно пушенето. Надявам се забраната да се спазва не само в началото. Дано възрастните станат по-отговорни, а не да правят като децата напук.

Ден на крайностите. Ден на празните приказки.
Май повечето ни празници са такива - делим се на два лагера, следим и участваме в безсмислени спорове и дискусии... А вечерта сядаме заедно на масата за по едно питие и за празничното преяждане. И на следващия ден и помен няма от философските ни възгледи и спорове. Такива сме - ЗА и ПРОТИВ. Като че ли от нас зависи целия свят и непременно трябва да се изкажем и да наложим мнението си.

Ден на споровете. Ден на обидените. Ден за размисъл.
Кой къде щял да си води детето на 1 юни, кой къде щял да пуши... Било тяхна си работа. Да не им се бъркаме. Да не ги следим. И да не ги критикуваме. Фръц.
„Те ли ще ми кажат? Ще си правя, каквото си искам! Животът си е мой! Детето си е мое!“
Да, наша работа си е - ние сме отговорни за децата и за здравето си.
Вкъщи даваме пример на семейството си, а когато правим нещо публично, сме пример за околните. И много често примерът ни е лош. Не само с цигарите, а и с хвърлянето на боклуци, плюенето, викането, псуването и какво ли още не. И децата попиват - copy&paste. Затова и роптаят по-консервативните и моралистите (и аз често съм в тази бройка). Стига сме живели в кочина!

Защо трябва да сме егоисти и да драматизираме? Не ни коства кой знае колко! Само малко мисъл, разбиране и съобразяване. Възпитанието и уважението са важно нещо - без значение дали сме деца, или възрастни.

Истории без край

„Истинското влюбване трие старите истории.“

Nesiha


Така е. Лошото е, че тъй често се питаме дали е истинско, или е временно. И от много въпроси и човъркане разваляме магията. Любовта си тръгва и идва раздялата. А после и умората.

Докато чакаш любовта да дойде отново, вярата, надеждата и търпението са най-важните ти приятели.

Мисля, че при истинската любов нещата просто се случват. И не ти остава време за главоблъсканици. Защото си зает да си щастлив :)

Самота

След всеки полет по-сама се връщам -
с все по-изгубена във полета душа.
Дотолкова не вярвам вече в нищо,
че даже и когато те прегръщам,
не мога себе си със теб да споделя.

Екатерина Николова

Ела

Не искам да те чакам.
Не искам да ме чакаш.

Ела,
когато си готов,
когато нямаш страх,
когато си решил,
че от самота си уморен...
Ела и ме срещни.

Дано не бъдем егоисти,
дано не се разминем,
че от разминаване се уморих.

Дано сме отговорни,
верни, искрени,
че от заблуждаване се отегчих.

Ще се прегърнем. И ще плачем.
Но не от болка. А от радост,
че сме се открили и сме един за друг.

Ела
и покажи ми,
че съществува любовта.

Кое как се пише?

От 12 години работя в издателство. Често ми се налага да редактирам и коригирам текстове за каталози, списания, служебна кореспонденция, документи, брошури, рекламни материали и др. Тъй като не съм професионален редактор (само година и половина магистратура Масови комуникации и журналистика), ми се случва да се чудя кое как се пише, какви са правилата, какви са изключенията. Имам правописен речник, но не всичко е описано там. А и в това старо издание липсват новите правила и чуждици...

В първите години, когато имах колебания, се обаждах на Езикови справки. Но често се разочаровах, тъй като те не знаеха отговорите и ме караха да ги чакам дълго на линията, докато ровят в речниците... Което и сама мога да свърша.

Ако не се лъжа, през 2006 г. Павлина Върбанова се появи в скромното по това време семейство на BgLOG и оттогава я следя онлайн :)
После ме затрупаха с отговорности и спрях да влизам в BgLOG. Започнах да следя блога ѝ и да се уча от публикациите - за работа и за обща култура. Винаги ми е помагала и се е отзовавала с изчерпателни отговори на питанки, с които съм я тормозила по всяко време - чрез мейл, в twitter или в Google+ :)

Вчера (приемам го като подарък по случай Световния ден на книгата :)) се появи сайтът Как се пише? и не мога да не споделя радостта си и да изкажа благодарността си към създателите на този полезен онлайн справочник :)

Благодаря ви!

Надявам се повече хора да попадат на сайта, да търсят, да питат и да се научат. Защото е срамота да не знаем да пишем на родния си език. Казвам да не знаем, тъй като и аз имам още да уча ;)

Истината

Истината боли.

Истината е, че не спирам да мисля за теб.
Истината е, че ми липсваш.

Истината е, че не обичам да съм сама.
Истината е, че не знам дали имам сили да обичам пак.

Истината е, че отново изгубих себе си.
Истината е, че се чувствам невидима.

Истината е, че не ме обичаш такава, каквато съм.

Останалото са оправдания и лъжи.

Безтегловност

Изгубени.
Търсещи.
Несигурни.
Разочаровани.

Толкова много сме чакали,
толкова много сме давали,
толкова много са ни предавали,
толкова много сме страдали,
че нямаме сили и търпение вече.

В черупки и кутийки се свиваме,
живеем в своя свят от мечти.
Самотни и тъжни човечета сме,
пазим се някой да не ни нарани.

Но ето, че любовта идва и ни връхлита,
съвсем естествено, без да ни пита
дали сме готови за нещо ново.
Мечтаем за нежност, разбиране,
доброта, малко внимание и топлина.

Впускаме се, препускаме,
споделяме, наблюдаваме,
анализираме, разсъждаваме.
Вълнуваме се, откриваме нови
неподозирани емоции в себе си.

Обичаме.
Смеем се.
Плачем.
Мечтаем.

Гоним се.
Сблъскваме се.
Разминаваме се.
Тела в безтегловност.

Истинските и хубави моменти
минават бързо - като на ленти.
Стягат гърлото и бликват сълзите,
искаме да върнем обратно дните.
Но всичко се е изпарило
изведнъж. Рязко, болезнено.
Ставаме студени, груби, сурови.
Питаме се дали наистина сме готови
за тази връзка и дали това е човекът...

Когато го изгубим, разбираме
колко много ни липсва и го обичаме.
Не можем да си представим, че
вече няма да ни е близък...
Липсва ни всичко! Изтръпват ръцете,
насълзяват се очите, стяга ни сърцето.
Стомахът се свива, в гърлото буца засяда.
Тежко е - и душата, и тялото страдат.

Искаме пак да го гледаме, докосваме,
помиришем, прегръщаме, целуваме.
Да пием чай, да вечеряме, да се любим.
Един до друг с усмивка да се събудим.
Да наблюдаваме светлините на София отвисоко.
Да се разхождаме, хванати за ръце -
по малките улички в града или
по пътечките в гората и планината.

Да се учим на търпение и любов.
Да говорим. И да мълчим.
Но да сме заедно само.
Преживели и захвърлили миналото.
Да сме себе си. Но и да сме като нови.
Да сме щастливи, че не сме в безтегловност.

Résister

Много обичам глагола „съпротивлявам се“.
Да се съпротивляваш на онези, които ни пращат в затвора,
на предразсъдъците,
на прибързаните преценки,
на желанието да съдиш,
на всичко лошо в нас, което само чака да се прояви,
на желанието да се откажеш,
на нуждата да се правиш на окаян,
на нуждата да се изтъкваш пред другия,
на режимите,
на нездравословните амбиции,
на безпорядъка наоколо.
Да се съпротивляваш
и... да се усмихваш.


Ема Данкур

(от „Децата на свободата“ на Марк Леви)