Истории без край

„Истинското влюбване трие старите истории.“

Nesiha


Така е. Лошото е, че тъй често се питаме дали е истинско, или е временно. И от много въпроси и човъркане разваляме магията. Любовта си тръгва и идва раздялата. А после и умората.

Докато чакаш любовта да дойде отново, вярата, надеждата и търпението са най-важните ти приятели.

Мисля, че при истинската любов нещата просто се случват. И не ти остава време за главоблъсканици. Защото си зает да си щастлив :)

Самота

След всеки полет по-сама се връщам -
с все по-изгубена във полета душа.
Дотолкова не вярвам вече в нищо,
че даже и когато те прегръщам,
не мога себе си със теб да споделя.

Екатерина Николова

Ела

Не искам да те чакам.
Не искам да ме чакаш.

Ела,
когато си готов,
когато нямаш страх,
когато си решил,
че от самота си уморен...
Ела и ме срещни.

Дано не бъдем егоисти,
дано не се разминем,
че от разминаване се уморих.

Дано сме отговорни,
верни, искрени,
че от заблуждаване се отегчих.

Ще се прегърнем. И ще плачем.
Но не от болка. А от радост,
че сме се открили и сме един за друг.

Ела
и покажи ми,
че съществува любовта.

Кое как се пише?

От 12 години работя в издателство. Често ми се налага да редактирам и коригирам текстове за каталози, списания, служебна кореспонденция, документи, брошури, рекламни материали и др. Тъй като не съм професионален редактор (само година и половина магистратура Масови комуникации и журналистика), ми се случва да се чудя кое как се пише, какви са правилата, какви са изключенията. Имам правописен речник, но не всичко е описано там. А и в това старо издание липсват новите правила и чуждици...

В първите години, когато имах колебания, се обаждах на Езикови справки. Но често се разочаровах, тъй като те не знаеха отговорите и ме караха да ги чакам дълго на линията, докато ровят в речниците... Което и сама мога да свърша.

Ако не се лъжа, през 2006 г. Павлина Върбанова се появи в скромното по това време семейство на BgLOG и оттогава я следя онлайн :)
После ме затрупаха с отговорности и спрях да влизам в BgLOG. Започнах да следя блога ѝ и да се уча от публикациите - за работа и за обща култура. Винаги ми е помагала и се е отзовавала с изчерпателни отговори на питанки, с които съм я тормозила по всяко време - чрез мейл, в twitter или в Google+ :)

Вчера (приемам го като подарък по случай Световния ден на книгата :)) се появи сайтът Как се пише? и не мога да не споделя радостта си и да изкажа благодарността си към създателите на този полезен онлайн справочник :)

Благодаря ви!

Надявам се повече хора да попадат на сайта, да търсят, да питат и да се научат. Защото е срамота да не знаем да пишем на родния си език. Казвам да не знаем, тъй като и аз имам още да уча ;)

Истината

Истината боли.

Истината е, че не спирам да мисля за теб.
Истината е, че ми липсваш.

Истината е, че не обичам да съм сама.
Истината е, че не знам дали имам сили да обичам пак.

Истината е, че отново изгубих себе си.
Истината е, че се чувствам невидима.

Истината е, че не ме обичаш такава, каквато съм.

Останалото са оправдания и лъжи.

Безтегловност

Изгубени.
Търсещи.
Несигурни.
Разочаровани.

Толкова много сме чакали,
толкова много сме давали,
толкова много са ни предавали,
толкова много сме страдали,
че нямаме сили и търпение вече.

В черупки и кутийки се свиваме,
живеем в своя свят от мечти.
Самотни и тъжни човечета сме,
пазим се някой да не ни нарани.

Но ето, че любовта идва и ни връхлита,
съвсем естествено, без да ни пита
дали сме готови за нещо ново.
Мечтаем за нежност, разбиране,
доброта, малко внимание и топлина.

Впускаме се, препускаме,
споделяме, наблюдаваме,
анализираме, разсъждаваме.
Вълнуваме се, откриваме нови
неподозирани емоции в себе си.

Обичаме.
Смеем се.
Плачем.
Мечтаем.

Гоним се.
Сблъскваме се.
Разминаваме се.
Тела в безтегловност.

Истинските и хубави моменти
минават бързо - като на ленти.
Стягат гърлото и бликват сълзите,
искаме да върнем обратно дните.
Но всичко се е изпарило
изведнъж. Рязко, болезнено.
Ставаме студени, груби, сурови.
Питаме се дали наистина сме готови
за тази връзка и дали това е човекът...

Когато го изгубим, разбираме
колко много ни липсва и го обичаме.
Не можем да си представим, че
вече няма да ни е близък...
Липсва ни всичко! Изтръпват ръцете,
насълзяват се очите, стяга ни сърцето.
Стомахът се свива, в гърлото буца засяда.
Тежко е - и душата, и тялото страдат.

Искаме пак да го гледаме, докосваме,
помиришем, прегръщаме, целуваме.
Да пием чай, да вечеряме, да се любим.
Един до друг с усмивка да се събудим.
Да наблюдаваме светлините на София отвисоко.
Да се разхождаме, хванати за ръце -
по малките улички в града или
по пътечките в гората и планината.

Да се учим на търпение и любов.
Да говорим. И да мълчим.
Но да сме заедно само.
Преживели и захвърлили миналото.
Да сме себе си. Но и да сме като нови.
Да сме щастливи, че не сме в безтегловност.

Résister

Много обичам глагола „съпротивлявам се“.
Да се съпротивляваш на онези, които ни пращат в затвора,
на предразсъдъците,
на прибързаните преценки,
на желанието да съдиш,
на всичко лошо в нас, което само чака да се прояви,
на желанието да се откажеш,
на нуждата да се правиш на окаян,
на нуждата да се изтъкваш пред другия,
на режимите,
на нездравословните амбиции,
на безпорядъка наоколо.
Да се съпротивляваш
и... да се усмихваш.


Ема Данкур

(от „Децата на свободата“ на Марк Леви)

Безразличие

The opposite of love is not hate, it's indifference. The opposite of art is not ugliness, it's indifference. The opposite of faith is not heresy, it's indifference. And the opposite of life is not death, it's indifference.

Elie Wiesel

Щастие?

От много забележки ме боли.
Очите ми се пълнят със сълзи.

Нямам сили вече да се раздавам и приспособявам.
Ще се намери ли някой, който да ме обича такава?

Всеки път, когато се почувствам щастлива, следва страдание.
Ей така, за баланс.
Или за да оценя какво имам. Какво нямам. И какво искам.
Вече не смея да обичам. Не смея да се зарадвам.

Щастлива съм, когато споделям, пътувам.
Щастлива съм с приятелите и семейството си.
И когато се занимавам или наблюдавам нещо любимо.

Но щастието с мъж дали съществува? Не е ли само временна заблуда?
И дали не е права баба, която казва, че се влюбваме все в неподходящи хора?
Истинската любов само веднъж ли се случва?

Учим ли се от опита си, или продължаваме да допускаме същите грешки?
Защо сравняваме партньорите си постоянно?
Защо в началото сме толкова добри и внимателни, а после показваме всичките си бодли и рога?
Защо се оправдаваме, че работата или безпаричието ни правят такива?

Колко е тъжно, че след 6 години продължавам да си задавам подобни въпроси!
Не съм се променила, не съм пораснала, не съм се калила.
Въобразявала съм си.

Въпроси

Има нещо сбъркано и притеснително в поведението ни. Някакъв цикъл.
Да обсъждаме надълго и нашироко някакви глупости, които нямат значение, а да (си) мълчим за съществените неща в живота.

Може би бягаме от отговорност и не искаме да трупаме напрежение?
Или общите приказки, глупавите картинки и тъпите лафове ни разтоварват?
Не губим ли така ценно време в „пълнеж“ на дните и примиряване с „джънк фууд“ за душата?
Защо не изискваме повече от себе си, а не само от другите?
Защо се задоволяваме само с повърхностното?
Защо нямаме посока, желание и търпение?

Ей такива въпроси ми изникват, когато отворя Фейсбук и Туитър, или чета коментарите под новините. Или когато слушам разговорите на хората в градския транспорт и по заведенията.

Интернет е богатство, свобода, знание, помощ, работа, забавление. Но напоследък имам чувството, че ни кара да затъпяваме, закоравяваме и да ставаме все по-тъжни, лицемерни и самотни. Превръщаме се в една виртуална тълпа. Която като жури на съдържанието в нета роботизирано натиска бутоните Like, Share, Pin, Tweet, Send. Така си общуваме. Чрез бутони и линкове. Е, и чрез някое и друго събитие, където се срещаме с останалите аватари, наричани из мрежите „приятели“.

Надявам се да греша. И това да са мисли на човек, който просто копнее за повече дни на планина, разходки в парка или в града, потъване в книгите или филмите, готвене с приятел, няколко глътки чай, любима музика и стойностни разговори. На човек, който иска да си върне офлайн живота, но му е трудно, защото в работата се налага да е повече от 10 часа онлайн :(

Признавам си, че съм пристрастена, когато има нет. Но когато няма, не ми е скучно.
Трябва да се науча да използвам всяка възможност да бъда офлайн. И да спра да се оправдавам. И да закъснявам. Трябва да действам, не само да (си) обещавам.

Log off. Sign out. Welcome to your offline life. Who do you want to be today?

Myself.

Щастието

'It's so hard to forget pain, but it's even harder to remember sweetness. We have no scar to show for happiness. We learn so little from peace.'

Chuck Palahniuk

Ние и другите

„Повечето от нас проявяват нещо, наречено „атрибутивна предубеденост“: ние сме убедени, че успехите ни се дължат на нашите вътрешни качества, а неуспехите ни се дължат на външни фактори; докато за другите смятаме, че успехите им се дължат на късмет, а неуспехите им се дължат на собствените им недостатъци. Няма как всички да сме прави.“


цитат от ПСЕВДОНАУКАТА на Бен Голдейкър

Думите

За много години :)

Бъдете здрави, уверени, мечтаещи, пътуващи, свободни, знаещи, обичащи!

Никакви равносметки и планове този път! Всичко да става от само себе си. Няма ли очаквания, няма и разочарования.

Тия дни в главата ми са само две неща - книгите и думите.

Докато пътувам за работа, чета. Радостно е, че има все повече хора, които четат. Понякога вдигаме очи, поглеждаме се един друг и се усмихваме. Сякаш знаем някаква тайна :) Тайната на удоволствието от четенето. Тайната на това да си в друг свят, макар и за кратко. Тайната на откраднатите картини, които въображението ти рисува. Тайната на думите. Думите, които те трогват и преживяваш. Четенето може да е лично, но може и да е споделено. Четенето може да ти причини сълзи, но може да ти дари и усмивки. Това му е хубавото, че е вълнуващо!

Мисля си и за думите. Как не ми стигат понякога. Как изчезват и се появява мълчание. Или монолог. Колко малко думи използваме всеки ден в разговорите с близки и далечни хора :( А колко много думи се блъскат в главата ни! Неизказани. Колко повърхностни разговори. А колко задълбочени мечти! Неизпълнени.

Думите са оръжие - могат да убиват бавно или бързо. Но думите са истинско богатство, когато с тяхна помощ откриваш хора, за които имаш усещането, че познаваш цял живот! Прегръщаш ги - наум или наистина. Споделяш най-съкровените мисли и чувства.
Думите търсят синоними, асоциации, погледи, жестове и най-вече внимание и разбиране. Разбирането, че сме от един свят. А дори и да сме от различни светове, може да ни е хубаво заедно.

Защо изтърваваме толкова много думи пред непознати, а забравяме да кажем най-важните на близките? Разсеяност? Мързел? Пренебрегване? Егоизъм? Страх? Предразсъдъци?

Извинявай. Благодаря. Обичам те.

Именно тях ни е трудно да изречем. Защото много сме страдали. Или не сме сигурни, че човекът ги е заслужил. Държим ги наказани в някое прашно ъгълче с куп болезнени спомени.

Търсим се, въпреки страха. Страхът от близостта. От докосването. От това да се привържеш към някого. Пазим се. За някой по-добър. За себе си. За кого? За кога? Защо?

Имаме рани, които не са зараснали. И трябва да се научим да ги лекуваме. Сами. С помощта на думите, времето, приятелите. За да сме свободни да обичаме. Отново и отново. За да сме щастливи. Веднъж завинаги.

Built Then Burnt...

'Dear Brothers and Sisters!
Dear Enemies and Friends!
Why are we all so alone here?
All we need is a little more hope, a little more joy
All we need is a little more light, a little less weight, a little more freedom
If we were an army, and if we believed that we were an army
And we believed
That everyone was scared
Like little lost children in their grown up clothes and poses
So we ended up alone here
Floating through long wasted days
Or great tribulations
While everything felt wrong

Good words
Strong words
Words that could've moved mountains
Words that no one ever said
We were all waiting to hear those words
And no one ever said them
And the tactics never hatched.
And the plans were never mapped.
And we all learned not to believe.
And strange lonesome monsters loafed through the hills
wondering why
And it is best to never ever ever ever ever ever ever ever ever ever wonder why

So tangle; Oh tangle us up in bright red ribbons!
Let's have a parade
It's been so long since we had a parade
So let's have a parade
Let's invite all our friends
And all our friends' friends
Let's promenade down the boulevards
With terrific pride
And light in our eyes
Twelve feet tall and staggering!
Sick with joy
With the angels there
And light in our eyes
Brothers and Sisters
Hope still waits in the wings
Like a bitter spinster
Impatient
Lonely
And shivering
Waiting to build her glorious fires.
It’s because of our plans man;
Our beautiful ridiculous plans!
Let's launch them like careening jetplanes!
Let's crash all our planes in the river!
Let's build strange and radiant machines
At this Jericho waiting to fall'

A Silver Mt. Zion - Built Then Burnt (Hurrah! Hurrah!)

Обичам

Променила съм се.
Приятелите ми казаха, че съм станала по-спокойна и съм спряла да мрънкам.

Сега се уча да обичам отново :)

Празник

Не съм студент, не съм хипи, не съм рожденик, но отивам да празнувам! :)

Тази вечер имам среща с момиче, с което бяхме съученички и много добри приятелки дълги години. Но един ден я обидих с моите директни забележки и тя спря да ми говори. От егоизъм ли, от инат ли, от наранена гордост ли - нито една от нас не се решаваше да направи първата крачка. Единственият контакт беше да се „следим“ мълчаливо през Facebook...

Тази година станаха някои промени в живота ми. Беше ми много тежко, но сега съм благодарна, че обстоятелствата се подредиха така. Когато човек остане сам, започва да опознава и разбира себе си.

Животът е кратък, за да се сърдим един на друг. Нищо не печелим. Губим приятели и общуване. Понякога губим и част от себе си!

Реших да й пиша. Тази вечер имам среща с нея. Вълнувам се, сякаш сме били гаджета :)

Ако имате подобен случай с ваши приятели и познати - простете си, сдобрете се. Няма време и никакъв смисъл от цупене в тоя живот! Жалко, че го разбираме късно. Не отлагайте. Направете така, че да не стане твърде късно.

Студено

It's so cold.
Outside. Inside.
With or without you
in my mind...

30 - колкото повече, толкова по-шарено!

Малко странно ми звучи това число и ми е трудно да повярвам, но е факт - на 30 съм!
И сякаш съм същото наивно хлапе! Само че с прошарена коса и бръчки от смях :)
Празнувах импровизирано още на обяд в детски клуб - със сладка баница, торта и пишмание; с балони и играчки; с подаръци и смях :)

Мисля да пия едно за свое здраве тази вечер.
Ще празнувам на порции - с всеки, който има желание до края на месеца. (По график :Р)

Днес се чувствам като някоя звезда, получила награда. Наградата се измерва в години, усмивки и хубави спомени. Затова благодаря на:
• Б-г за всичко, което имам, и за това, че ми прощава и помага.
• Семейството, че ме разбира, съдейства ми и че обикалям с тях по света и у нас - по планини, пещери, морета и градове.
• Приятелите, че ме изслушват, разсмиват и усещат.
• Всички от танците, че създават такова настроение и ме зареждат с енергия всяка неделя!
• Колегите, че ме приеха в техния екип.
• На себе си, че се търпя толкова години! :D Имам още много бодли за заобляне, така че си пожелавам търпение и вяра. И всичко да става с любов :)

Искрено ваша,
Ежка

Южен парк

Слънчевите лъчи се промъкват през клоните. Над езерото се издига пара. Пътеките са покрити с килим от есенни листа. В далечината се чуват само един кълвач и няколко мухи. Стъпките и ритмичното ми дишане. Всеки ден вървя по различни алеи. И всичките ми се струват красиви!

Река. Мостче. Тревата е попарена от слана и блести на слънцето. Небето е синьо - онова синьо, което обективите и филтрите не могат да пресъздадат така естествено, както човешките очи и мозък.

Един мъж лови риба. Една жена прави сутрешния си джогинг.
Куче тича по поляната. Котки се протягат мързеливо.

Любопитни синигери ме наблюдават от храстите. Катерица събира зимнина. Дърветата ме поздравяват с танцуващи листа.

Това е Южният парк сутрин. Ако сте близо, не го подминавайте!

септември

...да пораснеш без да ти е време

Мария Василева

боли. да пораснеш изведнъж.
преди да ти е време.
да се научиш да обичаш
а после да забравяш.
да преглътваш тихичко тъгата
която ти разказва приказки за лека нощ
със краища, които си изплаквала
повече, отколкото мечтала.
 

боли. да знаеш
че можеш да обичаш
от днес до края на света
(или пък до утре
но и то е толкова далеч!
лъжа е, че е близко и възможно
колко утре са си тръгвали
когато са били най-сигурни
и ваши?…)
а все да срещаш хора
които нямат нужда от обичане.

боли. да я чувстваш как си тръгва
по малко всеки ден
(на пръсти в тъмното си ходи)
и не, не можеш да я спреш
да й извикаш
„остани, любов“
(още мъничко поне)
„ще ти направя чай с дъх на вяра“.
не можеш, не не искаш
защото тя е уморена
от чакане и обещания
(времето било пари)
и за да остане
трябват двама…

един човек любов не прави.
само я изпраща мълчаливо
и се моли да се върне някой ден,
но не, не, не сама…