Кое как се пише?

От 12 години работя в издателство. Често ми се налага да редактирам и коригирам текстове за каталози, списания, служебна кореспонденция, документи, брошури, рекламни материали и др. Тъй като не съм професионален редактор (само година и половина магистратура Масови комуникации и журналистика), ми се случва да се чудя кое как се пише, какви са правилата, какви са изключенията. Имам правописен речник, но не всичко е описано там. А и в това старо издание липсват новите правила и чуждици...

В първите години, когато имах колебания, се обаждах на Езикови справки. Но често се разочаровах, тъй като те не знаеха отговорите и ме караха да ги чакам дълго на линията, докато ровят в речниците... Което и сама мога да свърша.

Ако не се лъжа, през 2006 г. Павлина Върбанова се появи в скромното по това време семейство на BgLOG и оттогава я следя онлайн :)
После ме затрупаха с отговорности и спрях да влизам в BgLOG. Започнах да следя блога ѝ и да се уча от публикациите - за работа и за обща култура. Винаги ми е помагала и се е отзовавала с изчерпателни отговори на питанки, с които съм я тормозила по всяко време - чрез мейл, в twitter или в Google+ :)

Вчера (приемам го като подарък по случай Световния ден на книгата :)) се появи сайтът Как се пише? и не мога да не споделя радостта си и да изкажа благодарността си към създателите на този полезен онлайн справочник :)

Благодаря ви!

Надявам се повече хора да попадат на сайта, да търсят, да питат и да се научат. Защото е срамота да не знаем да пишем на родния си език. Казвам да не знаем, тъй като и аз имам още да уча ;)

Истината

Истината боли.

Истината е, че не спирам да мисля за теб.
Истината е, че ми липсваш.

Истината е, че не обичам да съм сама.
Истината е, че не знам дали имам сили да обичам пак.

Истината е, че отново изгубих себе си.
Истината е, че се чувствам невидима.

Истината е, че не ме обичаш такава, каквато съм.

Останалото са оправдания и лъжи.

Безтегловност

Изгубени.
Търсещи.
Несигурни.
Разочаровани.

Толкова много сме чакали,
толкова много сме давали,
толкова много са ни предавали,
толкова много сме страдали,
че нямаме сили и търпение вече.

В черупки и кутийки се свиваме,
живеем в своя свят от мечти.
Самотни и тъжни човечета сме,
пазим се някой да не ни нарани.

Но ето, че любовта идва и ни връхлита,
съвсем естествено, без да ни пита
дали сме готови за нещо ново.
Мечтаем за нежност, разбиране,
доброта, малко внимание и топлина.

Впускаме се, препускаме,
споделяме, наблюдаваме,
анализираме, разсъждаваме.
Вълнуваме се, откриваме нови
неподозирани емоции в себе си.

Обичаме.
Смеем се.
Плачем.
Мечтаем.

Гоним се.
Сблъскваме се.
Разминаваме се.
Тела в безтегловност.

Истинските и хубави моменти
минават бързо - като на ленти.
Стягат гърлото и бликват сълзите,
искаме да върнем обратно дните.
Но всичко се е изпарило
изведнъж. Рязко, болезнено.
Ставаме студени, груби, сурови.
Питаме се дали наистина сме готови
за тази връзка и дали това е човекът...

Когато го изгубим, разбираме
колко много ни липсва и го обичаме.
Не можем да си представим, че
вече няма да ни е близък...
Липсва ни всичко! Изтръпват ръцете,
насълзяват се очите, стяга ни сърцето.
Стомахът се свива, в гърлото буца засяда.
Тежко е - и душата, и тялото страдат.

Искаме пак да го гледаме, докосваме,
помиришем, прегръщаме, целуваме.
Да пием чай, да вечеряме, да се любим.
Един до друг с усмивка да се събудим.
Да наблюдаваме светлините на София отвисоко.
Да се разхождаме, хванати за ръце -
по малките улички в града или
по пътечките в гората и планината.

Да се учим на търпение и любов.
Да говорим. И да мълчим.
Но да сме заедно само.
Преживели и захвърлили миналото.
Да сме себе си. Но и да сме като нови.
Да сме щастливи, че не сме в безтегловност.

Résister

Много обичам глагола „съпротивлявам се“.
Да се съпротивляваш на онези, които ни пращат в затвора,
на предразсъдъците,
на прибързаните преценки,
на желанието да съдиш,
на всичко лошо в нас, което само чака да се прояви,
на желанието да се откажеш,
на нуждата да се правиш на окаян,
на нуждата да се изтъкваш пред другия,
на режимите,
на нездравословните амбиции,
на безпорядъка наоколо.
Да се съпротивляваш
и... да се усмихваш.


Ема Данкур

(от „Децата на свободата“ на Марк Леви)