Безтегловност

Изгубени.
Търсещи.
Несигурни.
Разочаровани.

Толкова много сме чакали,
толкова много сме давали,
толкова много са ни предавали,
толкова много сме страдали,
че нямаме сили и търпение вече.

В черупки и кутийки се свиваме,
живеем в своя свят от мечти.
Самотни и тъжни човечета сме,
пазим се някой да не ни нарани.

Но ето, че любовта идва и ни връхлита,
съвсем естествено, без да ни пита
дали сме готови за нещо ново.
Мечтаем за нежност, разбиране,
доброта, малко внимание и топлина.

Впускаме се, препускаме,
споделяме, наблюдаваме,
анализираме, разсъждаваме.
Вълнуваме се, откриваме нови
неподозирани емоции в себе си.

Обичаме.
Смеем се.
Плачем.
Мечтаем.

Гоним се.
Сблъскваме се.
Разминаваме се.
Тела в безтегловност.

Истинските и хубави моменти
минават бързо - като на ленти.
Стягат гърлото и бликват сълзите,
искаме да върнем обратно дните.
Но всичко се е изпарило
изведнъж. Рязко, болезнено.
Ставаме студени, груби, сурови.
Питаме се дали наистина сме готови
за тази връзка и дали това е човекът...

Когато го изгубим, разбираме
колко много ни липсва и го обичаме.
Не можем да си представим, че
вече няма да ни е близък...
Липсва ни всичко! Изтръпват ръцете,
насълзяват се очите, стяга ни сърцето.
Стомахът се свива, в гърлото буца засяда.
Тежко е - и душата, и тялото страдат.

Искаме пак да го гледаме, докосваме,
помиришем, прегръщаме, целуваме.
Да пием чай, да вечеряме, да се любим.
Един до друг с усмивка да се събудим.
Да наблюдаваме светлините на София отвисоко.
Да се разхождаме, хванати за ръце -
по малките улички в града или
по пътечките в гората и планината.

Да се учим на търпение и любов.
Да говорим. И да мълчим.
Но да сме заедно само.
Преживели и захвърлили миналото.
Да сме себе си. Но и да сме като нови.
Да сме щастливи, че не сме в безтегловност.