Нови неща

Нов офис. Нова стая. Сама съм, засега. Това е добре, защото обичам да проветрявам, да ми е свежо, а не да надувам климатик на 30 градуса и да се задушавам, както правят повечето ми колеги. Мислят ме за морж. Какво да им обяснявам, че съм таралеж :) Било много студено в стаята. Защо не съм си пуснела духалката или климатика, щяла съм да настина и т.н. Казах им да са спокойни, че съм калена, че съм планинар и до -15 издържам и не ми е некомфортно :) Те ми се чудят.

Нови ролетни щори, които са ми най-голямата мъка! Всяка сутрин и вечер се набирам на тях, за да ги вдигам и пускам. И тоя зверски шум! Кънтят и се търкалят - ужас!

Нов компютър. Нов монитор - Philips, харесва ми. Даже много :)
Нов Уиндоус - 7 и Офис. Ама че мазно и шарено. И защо някой реши, че бутоните са по-удобни от менютата?!!
Нови правила. Вече съм само потребител, прост user. За всяка програма или промяна трябва да викам системен администратор. С това трудно се свиква. Повече от 10 години сама си поддържах компютъра...

Нови колеги. Опитвам се да разбера всеки. Да вляза в екипа. В началото имах чувството, че ме игнорират, изпаднах в криза, ревах. Но сега се чувствам по-добре. Започвам да свиквам и да отшумяват стресовите чувства.

Имаме кухня. Това също много ми харесва. Взимаш си плодове, зеленчуци, хляб и си сядаш като бял човек на трапезата. Кафе, чай, тостер, машина за вода (някъде изчезват кафето и кафявата захар, но още не съм установила кой, как и къде!). От прозореца на кухнята има прекрасна гледка към Витоша. Грее слънце, докато ядеш :) Скоро обаче ще закрият част от планинския пейзаж :( С най-новия и най-големия мол - Paradise Center. Строят го точно по диагонал на нашата сграда. Ха, като написах сграда - оказа се, че сме в една кооперация с една колежка от английския :) И двете се опулихме, като се срещнахме по стълбите :)

Две седмици изпълнявахме поръчки от големи фирми. Мнение, много мнения, съгласуване. Накрая ръчен труд - картички, купи, кутии, пликове, календари, панделки, етикети, списъци, засичане, броене. Помагах и ми беше приятно. С повече джуджета лесно минава денят :) Единственото лошо е, че те заболяват ръце, крака, кръст от щъкане насам-натам и висене прав. Но като вися на бюрото пред монитора, още повече се схващам. Нека има и от двете.

Та така. Тук съм засега. Не съм избягала :)
Само зарязах блога. И компютъра. И мрежите. И пощите. И снимките от Холандия (но това е за друга публикация) :)

Без думи

Няма пари за заплати.
Но работа има.

Надявам се.
Чакам.
Наивна съм.

Не ми се чете.
Не ми се снима.
Не ми се мисли.

Нямам думи.
Само едно тъжно пиано звучи в главата ми.

Мързеливи дни

Последни слънчеви дни.
И мислите ми - все за планината и морето.

Имам доста задачи, но все с нещо се разсейвам.
То винаги е така - най-много те мързи, когато имаш работа.
Arms and Sleepers ми се сториха много подходящи за музикален фон на мързела. Тотално размазване.
Имам някакви странни главоболия и виене на свят от земетресенията насам.

Не съм учила за изпита по английски.
Не съм свалила снимките от картата на фотоапарата.
Не съм пускала компютъра у нас от месеци.

Тази сутрин си намерих една полянка с лавандула между колите на един паркинг :)
Наведох се и поех дълбоко аромата. Прекрасно е!
Трябва да задължат блокове, магазини и кафенета да садят цветя, билки и дървета!

Сънища

Сънувах луната, морето, планината.
Сънувах, че сме на хижа и танцуваме отвън.
А един унгарец ядеше розови домати и ми говореше на български :D
Беше симпатичен сън. От онези, които те карат да се усмихнеш, когато отвориш очи :)

Крайности

Напоследък забелязвам, че съм доста крайна и критична. Може и да е някаква функция за самозащита от идиотщината, която ни заобикаля. А може да е от годините. Или от сланините, както казва една позната :D Или може би ставам все по-голям егоист? Или пък съм в депресия, когато се върна от някъде другаде (Унгария) и ми се набиват в очите минусите тук? Или съм се разглезила? Или са се увеличили изискванията ми за отношения, услуги и продукти?

Не мога да си поставя конкретна диагноза, но усещам, че съм станала крайна в изказванията, в настроенията, в отношенията с близките, в мненията и позициите, в принципите си... Като че ли нямам сили да отстъпвам, да правя компромиси и да прощавам. Не искам вече да се примирявам. На това ли му викат да пораснеш? Просто да следваш някакъв коловоз, да си се гепил здраво за релсите и да не искаш (или да те е страх) да излезеш от тях? Чувствам се странно и малко отчаяно. Може би е заради работата, кризата. Виждам, че не върви и нищо не мога да направя. Готова съм да дам всичко от себе си, макар и да се чувствам безпомощна срещу безпаричието. Никога не съм предполагала, че това може да влияе толкова на отношението между хората. Когато бях малка, бях щастлива и доволна на пакетче солети и на разходка с приятели в планината. Сега никой никъде не иска да ходи, защото няма достатъчно пари. Клиентите, с които сме работили толкова години с лекота, са увесили нос и вече нямат желание да дадат стотинка за каквото и да било. Закриват офиси, освобождават служители. Продават, каквото могат, за да имат пари в касата или да се издължат на банката...

Повтарям на хората около мен, които са останали без работа и без пари, че трябва да се борим, че все някога ще му се види края, че винаги имаме шанс и избор. Но кой ли вярва вече на тия приказки за позитивни мисли... Много е тъжно. И не е просто поредното мрънкане. Мизерията е реална. Надявам се в началото на следващата година нещата да се позакрепят и да потръгнат. Моля се да не стане по-зле, защото не искам още да напускам страната. Вчера получих писмо от познати, че имат зелена карта и заминават... Но не искам да съм поредният чужденец-изкарващ-пари-като-работи-на-три-места-далеч-от-семейство-и-приятели!

Няма смисъл да се хваля със старите неща. Оценявам ги, че ги има и им благодаря, че са до мен - семейство, приятел, приятели и колеги. Не се чувствам нещастна, не ме разбирайте погрешно. Само отчаяна.

Ако някой мисли обратното, не усеща никаква криза и има с какво да се похвали, ще се радвам да го сподели, за да ни обнадежди.

Откъде тръгнах и докъде стигнах... Ама че отчаян и дървен философ! :)
Май трябва да спра да пиша и да публикувам само снимки, за да не се отплесвам много-много в безсмислени и хаотични разсъждения.

Не, не, не и не

Неграмотни, неорганизирани, нервни, неразбрани,
недоволни, незадоволени, нетактични, цинични,
хаотични, критични, истерични, шизофренични,
немарливи, лениви, лицемерни и неблагодарни.

Не се ядосвай на такива хора.
Не се опитвай да ги промениш.
Не допускай ти да бъдеш такъв.

8 правила за веселба

Приятна анимация със съвети за по-приятен живот :)

Крехко

Детство

Колко е хубаво, че има дни, в които човек се чувства пак дете. Едно такова приятно, пърхащо, топло чувство, сякаш си хлапе, което: лежи на тревата и зяпа листата; играе на ластик, въже, кър или криеница; слънцето го гъделичка по носа и луничките; усмихва се със семки между зъбите и джанките в джоба; пие топло мляко с какао; оцветява си книжки; изрязва си картинки; плува в язовира; кара колело из квартала; скача в локви и гази в калта; тича навсякъде без умора, като на батерии :)

Просто е чудно как може за секунди да почувстваш, че правиш всичките тези неща наведнъж! :) Да изпиташ щастието от тях. Чудно е. Мислиш си и се усмихваш сам на себе си :)

Понякога ти стигат само един човек, една снимка, една песен, един разговор, един поглед, една усмивка, за да си пак дете.

Чисто. Уютно. Слънчево.


Photo by Old Picture of the Day

Бодли път да видят

5-9 май
Румъния - Букурещ, Брашов, Синая, Предел. Красиво беше. Повече гледах, отколкото снимах. Повече танцувах, отколкото ходех. Не могат да се обяснят с думи и снимки красивите Карпати, ремонтираните улици и хубавата велоалея на Букурещ. На тръгване ми се насълзиха очите.
Защо всеки път, когато се връщам тук, ми се реве и изпадам в депресия? Не че не обичам България, не че не обичам хората... Става ми тъжно, че ние още си стоим в кочината. И ни мързи да се променим :(


Гледката ми от балкона в Предел (вляво една муха си лети на воля :Р)


Piaţa Sfatului в Брашов. Бяха ни организирали танци на площада. Много хубава изненада :)


Замъкът на Дракула в Бран.

15-16 май
Слънчев бряг и Кара дере. На двете крайности!
Първото място е станало неузнаваемо (в лошия смисъл на думата) - мутробарок отвсякъде! Хотели, замъци... грозен бетонен кич! Хотелите и съоръженията не се поддържат толкова, важно е да се вземат парите на чужденците! Менютата са на английски език, защото почти не идват българи. В 4-звездния хотел чистеха огромната площ с плочки на ръка с парцалче (!), нямат пари за машина хората! Тоалетната хартия в стаята беше от най-долнопробната, чаят за закуска беше от най-евтиния! Гледат да спестят от всичко. Тия кокошкарски истории няма как да не ни направят впечатление на нас, пък какво остава за чужденците... През целия път се нагледах на всякакви постройки, просто ей така изпльокани по средата на нищото - грозна картина :( Жал ми е за морето.


Бяхме само ние и това момченце на плажа :)


И една чайка, която стоеше като препарирана.




Хотел?!


Беседка?!


Шатра за 50 лв.?!




Морето си е все така хубаво, въпреки бетона.


Плажът на Кара дере.


Вълшебните поляни над Кара дере.

Кара дере е някаква друга вселена, прекрасно диво място. Добре, че има криза и плановете за строителство там се отложиха. Морето, гората и полето са вълшебни! Там успях да изгоря и да се насладя на кратката почивка :)

Уроци

От миналата седмица тръгнах на курс по английски език по програмата "Аз мога", та затова не ми остава време за нищо. Отвикнала съм да уча, да се съсредоточавам, да пиша, да помня, да внимавам :)

В групата сме общо 15 човека - шарени, с различни професии и хобита, различни по възраст. Учителката е много готина - обича да ходи по екскурзии, концерти, театри, кино, изложби и непрекъснато разказва интересни истории (на английски език, разбира се)! Допустимите отсъствия са само 20%, а дните са понеделник, сряда и петък - от 18:30 до 22:30! И така до септември. Колкото и да съм изморена, засега добре ми се отразява :)


Про-летен по-здрав:



Забравих да се похваля, че бях за 3 дни в Стара планина (Триглав-Тъжа-Априлци) и за 1 ден на езерото Керкини в Гърция :) Само на думи, пък по-нататък ще стигна и до снимките :Р

Акустично

Kaki King свири така приятно на китара. И гласът й е един успокояващ:
http://aurgasm.us/2006/09/kaki-king

И е симпатична. Ето я на живо в TED2008 (български субтитри).

Ммм.

„Пролетно“

Другите посрещат пролетта с цъфнали дървета и цветя,
а ние - с „цъфнали“ изпод снега боклуци и л..на.

Не че съм в лошо настроение, не че съм черногледа, но това е първото, което се забелязва, когато се стопи снегът...

Меланхолия

Меланхоличните песни са подходящи за мрачното време, но не и за работа.
Не нахъсват. Натъжават. Замислят. Замечтват.
Пиано. Цигулки. Плачливи вокали.
Гърлото ме стяга. Иска ми се да си лежа и да си плача.
Понякога човек има нужда да си поплаче. Ей така. За нищо. И за всичко.
Да си седи вкъщи, да гледа тъжни филми, да слуша тъжна музика, да гледа стари снимки и да си поплаче.

Не съм спряла да търся щастието, но днес си мислех, че няма нищо лошо в това човек да е тъжен. Ей така за баланс :)

Офлайн

Все по-рядко пиша в блога. Моите познати и приятели също... Покрай толкова много социални мрежи и възможности за комуникация блоговете ще вземат да измрат.

Единственото, което ме кара все още да пиша тук, е, че чувствам някакво спокойствие, уют и уединение. Знам, че не ме четат повече от 10-15 човека. Знам, че няма да ме залеят над 100 коментара.

А тия мрежи ме задушават, направо ме оплитат. Непрекъснато публикуваш, следиш, харесваш, не харесваш, линкваш, копираш... да отговориш на всеки. Уморително е. Ето сега и Google Buzz... Деактивирах Фейсбука, а се хванах, че вися в Buzza-a... Ама че виртуални наркотици! Страдаме от заболяване, което ни кара да споделяме всичко със света. Ставаме с мисълта "Какъв статус да си сложа днес?" и си лягаме с "Ето това трябва да го share-на."
Уж правим това за почивка и забавление. Понякога усещам, че имам нужда от почивка от онлайн света. Пренетила, пречатила, прелинкнала и т.н. И затова скоро у нас няма да си пусна нет.

Не знам дали блоговете ще умрат скоро, но истинският социален живот започна да изчезва.
Нека има баланс, нека не губим и разпиляваме себе си в мрежите!

Глад

Откакто няма Back Home, се чудя какво да ям... И се чудя защо има толкова малко избор за вегетарианците по заведенията. Колко години трябва да минат, за да не се чувстваме пренебрегнати? Защо си мислите, че ни стига „разнообразието“ от боб, леща, гъбена супа, пържени картофи, баница и две-три пици?
Вече е модерно да си вегетарианец - мода, диети, кришни, йоги, дъновисти, адвентисти и наследствени като мен. Та би трябвало да има търсене.

Редакцията ни е в центъра на София, има 4 заведения с готвени ястия и 3 закусвални и НЯМАМ ИЗБОР. Обикновено има само по едно, най-много две безмесни неща...

Има още 3 варианта - домашни сандвичи, някоя сухоежбина от магазина или поръчка по телефона. Но не ме устройват. Друго си е да изляза да се разходя (аман от това бюро!), да подишам малко въздух, да ме стопли слънцето...

Еми, престани да мрънкаш и измисли някаква комбинация! Винаги имаш избор!

А на Мусала времето е повече от прекрасно. Искам да съм там.

П.П. Чувствам се добре без Фейсбук. Ако някой се чуди къде съм - деактивирах се за неопределено време.

Малък Сечко

*Дойде мечтаният сняг!*



Снощи валяха малки сребърни прашинки, но се топяха още преди да се приземят. Днес вали на парцали като в приказките.




Миналата седмица снегът на Витоша беше доста странен - от слънчевата страна имаше около 2 cm топченца, а на сянка пък приличаше на вкусни кокосови стърготини :) Явно вятърът така ги е навял. Ако се задържи до събота, ще газим в сняг до колене горе :)






„Кокосовият“ сняг :)




Слънце и синьо небе, въпреки прогнозата за виелица.


Дърветата бяха заскрежени като на снимка с IR филтър.

Снимката на Снежко е правена в двора на една вила в Рельово, където изкарахме три чудни празнични дни ;) Тази на човечето е snow art на unknown artist върху една кола на ул. Поп Богомил. Останалите снимки са от Витоша.

WeeMee

Скайп WeeMee аватар. Жалко, че не могат да се добавят повече джунджурии, с които да се опише човек. Но може с думи:
Моят живот = работа + шоколад + книги + чай + Интернет + снимки + планини + танци.
Нацупената физиономия е заради неща, които ми липсват и искам да правя, но все не остава време... Или пари. Като плуването например.
Изброените помагат да забравя за тъгата.

За нещо, което ме кара да се чувствам като нищо

И какво, като Новата година дойде? Какво от това, че си пожелаваме всичко най-хубаво, като голяма част от пожеланията са лицемерни? Личи си по напевната и превзета интонация на съседите, продавачите и т.н. Не ми е приятно. Не ми е истинско. Не ми е искрено.
Бъди любезен, но от сърце. Не само от етикет. Не мога насила да бъда любезна.

Може би изпадам в депресия. Не ми пука как ще започне годината. Не съм суеверна. Важното е дните ми да са хубави, добри. Да сме здрави, да се разбираме.

А какво става? Точно обратното. Забелязала съм, че точно след празниците хората стават по-лоши, нервни, недоволни, недоспали, неудовлетворени. Какъв е смисълът да сме добри и щастливи само няколко дни и после да се върнем по стария път?!!

Знам, че има една шепа хора, които ме разбират, уважават и обичат. С тях и да се скарам, бързо ми минава. Познаваме се. Не се сърдим с дни. Обичам ги такива, каквито са. Предполагам и те мен ;)

Но останалите, с които се налага да контактувам? Държа на общуването и обратната връзка. А не да си изкарва някой нервите и комплексите върху мен. Просто си върша работата и ако мога, помагам на другите да я свършат. Без напрежение и истерии. За съжаление не получавам същото насреща. За още по-голямо съжаление съм безсилна да променя това. Чувствителна съм. Натоварвам се, изморявам се, разревавам се от обидно отношение. Знам, още съм дете. Не успях да се каля за 28 години. Не успях да науча тия бодли да ми служат и да се защитавам.

Няма ли желание, няма и начин. Не мога повече да се опитвам да разбирам неразбраните. Достатъчно се блъсках в стените и настроенията на хората. Вдигам ръце. Отказвам се. Безсилна съм.

Да сме здрави, да се усмихваме на хубавите и да не ни пука за лошите неща през 2010 година!