Добро

Както казва баба ми: „Хората съвсем са изкрейзили!“

Добрите хора са на изчезване и липсата им започва да се усеща, та чак да дразни.

Търпението ми се превръща в наивност и страдам. Ето, днес един колега ме ядоса и ми стана криво. В мен се преплитат различни чувства към лошото отношение - яд, гняв, жал, тъга, безсилие.
Знам, че не трябва да ми пука от тези, които не са ми близки. Знам, че повечето го правят несъзнателно. Но ми е трудно да не обръщам внимание...

Време е да се обграждам само с хора, с които ми е приятно да бъда. Да игнорирам злобните, завистливите, лицемерните и подигравачите, защото нарушават баланса и нямат място в живота ми. Нямат място в мислите ми. В разговорите. В личното ми пространство дори.

Може би това е рецептата за повече щастие.

Забрава

Бързо забравяме. Бързо ни забравят.
Но има неща и хора, които се помнят цял живот.
Оказа се, че и мен ме помнят.
И има хора, за които съм специална. И ще ме обичат винаги.

Така ми каза той. Няколко пъти.

Стъписах се, усмихнах се през сълзи и казах само едно: „Знам.“


Обич. Винаги. Специален.
Това са силни думи. Хем изпълват с щастие, хем разплакват от неизживени моменти един с друг. И от съмнение, че някой може да те обича цял живот.

И все пак ми стана мило. Хубави и чисти са тези признания.
Радват ме хората, които имат смелост да споделят какво чувстват, без да се страхуват, че някой може да ги нарани.


Кой може да знае дали има бъдеще с минала преди 10 години любов, или всичко е загубена кауза?