22 май, 2006

А на Мальовица в неделя...

Вместо да съм на работа, седя у нас и пиша с една ръка. Слушам Lamentation на Delerium, плача и се сдухвам. А вчера беше толкова хубав ден! Само че с малко трагичен завършек за мен...

Станахме в 5,30 сутринта. Около 7 ч. потеглихме с Калин, Линда и Сако към Мальовица. Сако имаше изпит на учебната скала и решихме да му правим компания. Бяхме натоварили най-необходимите неща в раниците – храна, вода, якета, чорапи и фотоапарат. Пътят мина бързо и неусетно, само с две кратки спирки за кафе, дъвки и тоалетна. Към 9 ч. стигнахме в Говедарци и замлъкнахме пред гледката от раззеленили се поляни, а над тях – красива и снежна Рила. След минути бяхме на паркинга на Мальовица. Горе в стаите на учебната станция ни чакаха още хора. Бяха там от няколко дни. Дрехи, раници, въжета, карабинери, каски, обувки... В стаята им беше като в алпийски магазин. Дойчин щеше да ги изпитва на скалите след няколко часа.

Докато бяхме в стаята на Жоро, разбрахме, че предната нощ са забравили на хижа Мальовица една от радиостанциите. Някой трябваше да се качи и да я вземе. Тъй като ние с Линда нямахме работа при „момчетата с въжетата“, се навих да отидем двете. За което после съжалявах! Калин носеше едното въже, очите му светеха от щастие. Целунах го, оставих го с катерачите и потеглихме.

И друг път съм ходила до хижата, но не и през месец май, когато всичко се топи и тече надолу по пътеката. Бях с туристическите обувки, но Линда беше с маратонки, които здравата подгизнаха... Просто нямаше избор от пътеки – навсякъде реки, кал, сняг. И се редуват. Тъкмо се радваме, че водата свършва, идва сняг. Ура, сухо е вече и идва кал... Приключение си беше. По пътя си мислех какво ли правят горе на скалите и как ми се иска да съм там да ги гледам. А и да видя гледката. Но понякога става така – жените ги натоварват със задачи. Както и да е. Разходка е поне. Беше слънчево и приятно, бяхме само по потници. След около час и половина прескачане на препятствия (вода, сняг и кал), видяхме под снежния връх покривите на хижата, чайната и бунгалата. Бавно го качихме, защото пътят не беше чист, а и спирахме да снимаме. В чайната трябваше да търсим Байно, но той беше изчезнал някъде. Свиреше руска музика. Една жена вътре ни видя и веднага ни позна: „Вие ли сте момичетата за радиостанцията?“ Ние се усмихнахме и кимнахме. Пихме по един чай отвън на пейките, побъбрихме малко, Линда спретна сандвичи и потеглихме обратно. Бяхме се разбрали да се върнем при мостчето и да се качим и ние на скалите, където да хапнем с момчетата. По пътя ни се обади Виктор, който ни попита дали да идва. „Разбира се, тръгвай! Ама ти сега ли ставаш? Ужас. Спал си до 11 ч.? Хайде, ще те вземем от моста. Чао.“ Слязохме доста по-бързо. Сако беше ни упътил да тръгнем по пътеката и после да свием наляво. Е, да, ама като няма пътека вляво? И двете с Линда или бяхме блондинки, или ни се набиваше на очи само дясната отъпкана пътека с жълта маркировка. Тръгнахме по нея и след повече от час стигнахме до странна гледка. Една огромна поляна, заобиколена от борове. По-нататък няма маркировка. Ами сега? Обиколихме поляната и нищо. Никакви пътища. Както се казва, намирахме се in the middle of nowhere! Ама че сме зле. Да се изгубим в гората! Решихме да се обадим по радиостанцията. Да, но никой не ни чуваше. Звъннах на Калин по мобилния. Как да му обясня къде се намирам? Описанието „полянка с борове“ можеше да е навсякъде в планината... Той се опита да ни упъти: „Като тръгнете от моста, се качвате по пътеката и завивате наляво.“ А ние и двете убедено обяснявахме, че няма ляво и сме тръгнали по единствената (поне за нас) пътека... Връщаме се тогава на моста. Тъкмо да вземем и Виктор. Той дойде с една симпатична дългокоса и пъстроока мацка. Пак се обадихме на Калин. Пак ни обясни как да стигнем. Но нито един от нас не виждаше пътека, която завива наляво. Калин се ядоса и каза, че след малко всички се връщат, така че няма смисъл да се лутаме повече... Пък аз, като чух това, побеснях! Как така ще се отказвам? Какво, като се връщат? Искам и аз да се кача горе! Нали затова дойдох, а не да изпълнявам мисията „вземи станцията и се върни в базата“!. Калин се нави да дойде при нас (и да ми угоди). Да, имаше пътека, която беше малко по-нагоре от моста и беше вляво. Но първо завиваше надясно... Разклоняваше се от другата, но не беше толкова отъпкана и наистина не се забелязваше. Особено, когато човек никога не е стъпвал на това място. Според Калин пътят до скалите беше на 10-15 минути, но това не беше истина. Оставихме Линда, Виктор и приятелката му долу и само аз и Калин започнахме да се катерим. Катерим в буквалния смисъл на думата. С ръце и с крака. Пътят беше стръмен, между скали, бурени и дървета. И беше повече от 40 половин час! Стисках зъби. Очите ми се насълзяваха заради случилото се (да, знам, голяма съм ревла). Не исках да се караме и да си крещим. Само исках да ги видя на скалите. И Калин как катери (за втори път му беше). Малко преди скалите пресрещнахме момчетата. Бяха приключили с катеренето и слизаха с екипировката надолу. Умрях от яд! Но съм стигнала дотук, няма да се връщам! Решихме само двамата да седнем и да ядем горе. Калин наля вода от едно малко поточе между скалите и... стигнахме. Онемях. Гледката срещу мен беше толкова величествена, че забравих колко съм ядосана и изморена. Срещу мен се простираха върховете Голяма Мальовица и Малка Мальовица. Бях на върха, но от другата страна. Снимах и мълчах. Гушнах Калин. Беше ми минало. „Благодаря ти, че заради мен го изкачи втори път!“ Заслужаваше си мъката. Беше толкова тихо и спокойно. Седнали на скалите, хапнахме сандвичи и един шоколад за десерт. Калин ми разказа как Дойчин ги е изпитвал, а Сако му дал веднъж да катери и много пъти да пуска рапел. Беше толкова щастлив! Пък аз не можах да го видя всичко това... Преоблякох се. „Ем, хайде да слизаме!“ Леле, този труден път как се минава надолу без щеки... Само с голи ръце и уморени крака, а на някои места и по задни части. Беше малък ад. Боянският водопад ми се стори рай пред това. На едно място глезенът ми се схвана (още в Сарваш разтегнах сухожилие с танците...), после паднах и си прецаках коляното... Но юнак без рана не може! Ама и аз съм една глупава. Казах: „Само ръцете ми още не са пострадали!“ Дръпнах дявола за опашката, но после го осъзнах. Затова, от мен да знаете, не се говори така!!!

Вече бяхме долу при пистата и полянката и видяхме останалите да ядат и пият пред скиорната. Бях горе! Беше красиво! Много съм щастлива. Сега заслужавам една биричка :) Ох, колко е хубаво. Мога да живея тук.

Разбрахме, че има и още една цел – Гюлечица, или по-точно изкуствената стена на хотела. Бяхме с три коли. Жоро караше най-отпред като луд и вдигаше прахоляк след себе си. Гледката беше още по-смешна, защото Ови си беше изкарал краката през прозореца да се проветряват :D После ние и след нас Виктор. Стигнахме. Брей, станало е много хубаво, ремонтирали са – прозорците са с дограма, в тоалетните има сапун и хартия, браво, браво!

Сако се качи пръв на стената да закачи карабинерите и въжето. И после, щеш не щеш, поне по веднъж катериш. Беше весело. Всички, които катереха за пръв път, се справиха добре, дори и аз :) Успях да стигна най-горе! И после предложиха да осигурявам Калин. Наивна съм, че се съгласих. Качиха ме на едно хълмче и ми казаха, че ще ме пуснат да летя. Как ли? Калин е горе на стената, а аз на хълмчето. Отпуска се въжето, той пада рязко долу, а аз – хвръквам напред и нагоре... Като асансьор. Да, звучи малко страшно и много забавно, като в анимационен филм, но всичко стана за секунди. Те отпуснаха въжето, а аз не си махнах ръката от него. Вместо да си държа ръцете на карабинера... Лявата ми ръка понесе изхлузването на въжето с голяма скорост и 90-килограмов падащ Калин (аз съм 52 kg). Изпищях от болка (без да преувеличавам, мога да кажа, че това беше най-силната и най-гадна болка в живота ми; не знам за раждането). Бях се изгорила до мехури и рани. Болеше, пареше, щипеше, ръката ми трепереше. Някой донесе аптечка. Жоро ме намаза с дефламол и ме превърза с бинт. Болката ту изчезваше, ту се усилваше. Само на студено и на вятър ми беше добре. Стоях превързана и гледах как останалите катерят. Е, поне един път успях и аз да се кача. Стисках зъби, за да не плача. Нетърпимо беше.

По пътя за София си държах ръката изправена до прозореца на колата, за да се проветрява. Щом я махнех, изпитвах ужасна болка, все едно, че си я държа върху горещ котлон. Не усетих нито един завой (по принцип ми става лошо по завоите). Болката затъпяваше всякакви други чувства. Почти не говорех. Очите ми се насълзяваха.

Прибрах се, намазах се отново и едвам заспах вечерта. Будих се няколко пъти. В 8 ч. реших, че не мога повече да се мъча, станах и закусих (мляко с корнфлейкс, че е най-лесно и безболезнено). Поне палецът ми е здрав. Но не мога да се облека, не мога да си оправя леглото, не мога да отворя буркана с мед. Помагам си със зъби и с крака. Сега съм се намазала с Вишневски и съм се превързала. Болката започна да намалява и да изчезва. Остана само паренето. То е търпимо. Не съм на работа, но ще се побъркам. Като си стоя у нас, още повече изпадам в депресия и чувство на безпомощност.

Калин ми се обади по телефона да ми каже колко му е било хубаво и колко се е зарибил да катери. Щял да си купува въже. Не исках да слушам за въжета. Поглеждам през прозореца към Витоша да видя как се е стопил снегът, но виждам как са пуснали въже и слагат изолация на съседите...

Време е да спра да мрънкам и да погледна от добрата страна. Да, беше много хубаво. Разходих се, запознах се с готини хора, качих се на хижата, а после и на скалите. Катерих за пръв път изкуствена стена. Видях приказни планински картини. Хареса ми. Пък утре съм на работа и ще съм по-добре. Няма да мисля за пострадалите пръсти толкова. Ще си цъкам с мишката и ще пиша само с дясната ръка. И какви хубави снимки съм направила! Браво на мен. Аз съм герой :)

Я да си пусна един филм, че ме заболя ръката от писане.

1 коментар:

Лейди Фрост каза...

Ах, мила, много кофти се е получило! Оправяи се барзо.
Целувки!