По следите на мечката

Дни: 18–20 април
Маршрут: с. Бързия – м. Пръшковица – м. Щърковица – х. Ком – вр. Ком – Берковица
Скиталци: аз, Калин, Асен и Стефчо.
Животни по пътя: коне, Буков сечко (Morimus funereus), сърни и сръндаци (Capreolus capreolus), горски мишки (Clethrionomys glareolus), птици, охлюви, сгазени дъждовници (Salamandra salamandra), многоножки (Myriapoda), сгазени планински жаби (Rana temporaria). Шофьори, внимавайте къде карате! Толкова трупове на дъждовници и жаби не бях виждала през живота си!
Багаж: полар, два панталона, яке, чорапи, храна, два чувала, палатка
Пари: 40 лв. – автобусни билети, нощувки, супа, салата, ракия и чай
Снимки: в Picasa

18 април
Централна автогара + късмет = последните 4 билета до с. Бързия.
Никога не съм идвала в тази част и няма как да знам, че има гадни завои, завойчета и завоища. Става ми лошо. Мълча си и гледам напред. Стигнахме! Всичко е зелено, ухае на пролет, а тия хора какви хубави къщи и градинки имат! Вървим по асфалтов път през, гора, запалени стърнища, викаме, пеем. Само ние и птиците сме. Или поне така си мислим. И изведнъж... насред пътя... един оглозган конски крак. Още има козина и кръв. По телта около копитото разбираме, че е бил завързан на полянката. Става ми мъчно. Сигурно са го нападнали глутница вълци или кучета. Той се е опитвал да избяга и не е успял... Напрегнато ми е. Разбирам за трети път какво е "да се подрискаш от страх". Съвсем буквално казано ми се приходи до тоалетната от случката. Стигаме до рекичка и изоставена къща, където останалите решават да хапнат нещо. Как да ям, като тоя оглозган крак ми е още пред очите?! Хрупвам едно сухарче, за да не ми стърже стомахът нагоре. Разсъждаваме как и какво може да изяде цял кон. Опитваме се да се разсеем с нещо и да не мислим за това.
Много е странно, че няма утъпкана пътека през гората! Изглежда така, сякаш човешки крак не е стъпвал там от лятото! Но има маркировка и изкачването продължава – стръмно, но приказно! Живописна гора. Безкрайна гора. Рядка гора. Гъста гора. Елфска гора. Мъх, дървета, пещери, малки горски мишки, сърни, но и пресни следи на глигани, вълци и мечка! Огромни мечешки лапи! Мирише на животни и на пикоч... Явно в тази пещера е спала баба Меца. Вървим по петите й и се надяваме да не изникне отнякъде... Горе на билото се надявах да няма животни, щото е високо. Но отново вървим по следите им. Няколко пъти се сещам за Винету и Лисицата и детето.
Да опъваме ли палатките? Сещаме се за оглозгания кон и за мечката. Единодушно продължаваме към хижата. Иначе няма да мигнем и постоянно ще се ослушваме и оглеждаме. А това не са почивка и приятен адреналин. Тия 5 часа преход минаха толкова бавно! Старата хижа е в ремонт, но новата работи и цените са приемливи – 10 лв. на легло.
Вечеряме до печката и разказваме на всички какво сме видели и преживели по пътя.
В стаята беше хладно и влажно. Легнахме си рано и се надявахме да не сънуваме кошмари.

19 април
Събудих се първа. Дори не помня какво съм сънувала. И по-добре!
Бяхме решили да отидем до вр. Ком. Ставаме и поглеждаме навън – гръм и мълния, град и порой! Отидохме да закусим. Спря към обяд и веднага се „изстрелваме“ от хижата. Разхождаме се из гората, приказваме, снимаме. Има около 40 cm сняг. В София се чудех дали да взема гетите. Предполагах, че през слънчевите дни снегът се е стопил, но реших, че по-добре да ги нося, отколкото да ми потрябват и да ги няма. И добре ми послужиха!
Зимната пътека е отрупана и тепърва трябваше да бием пъртина. Решаваме да вървим по лятната маркировка. По пътя се сблъскахме само с един кофти наклон, по който, ако се изпързаляш и не заседнеш някъде, спокойно може да се търкулнеш до хижата... стисках зъби и забивах обувки. Минахме го. По-нататък е лесно и равно малко преди върха. Отново следи от вълци. Какво правят толкова високо? Каква храна търсят под върха? За миг си вкарах филм, че ще ни посрещнат горе, но лапите правят завой вдясно. Успокоявам се. С нас върви и още една двойка, които са взели чадъри (моля се да са пластмасови) за дъжд и подпиране в снега.
Върхът е прекрасен! Имаме късмет – грейна слънце и виждаме Сърбия чак!
На връщане след снежния наклон е лесно. Тъкмо влизаме в хижата и отново се изсипва пороен дъжд. Щастливи сме, че ни изчака! С разочарование откриваме (всички без Калин), че обувките ни са пропуснали. За пръв път ми се случва! Но ги разхождам вече 3 години... Сещам се за съвета на старите планинари при мокри крака и си слагам найлонови пликчета върху сухи чорапи. Така ми е значително по-комфортно и сухо. Нямам други обувки или чехли. Нали идеята бе да сме на палатки...
в топлите чували.
Дъждът поспря и излизаме да се разходим в гората. На пистата виждаме сръндаци. Правя отчаяни опити да снимам един, но преди залез слънце светлината не стига и не се получи много.
Спретваме си празнична вечеря с яйца, козунаци, ракии, а за невегетарианците (Калин и Стефчо) една компания донесе и агне!
Приказки на пейката, приказки в стаята и по леглата.

20 април
Хич не ни се става, но трябва да хапнем и да съберем багажа от всички ъгълчета на стаята. Сбогуваме се и потегляме към 12 ч. На табелата пише, че пътят е 16 km и се минава за около 2-3 часа. Пред нас на 4-5 метра нищо се не види! Гъста мъгла, но ще вървим, няма как, няма за кога. Косите и миглите ни се покриват със скреж. Добре, че има читава маркировка. Започна да роси и силно се надяваме с това да се разминем. Затъваме в някакъв кален терен, а аз се радвам като малко дете, щото обичам да газя в калта. Пак заваля и повече не спря! Тази Берковица не се вижда никаква! За втори път ме вали в Стара планина. Добре, че този път не е градушка, като след вр. Ботев миналата година!
След 2 часа дъжд якето и дъждобранът на раницата започват да пропускат и ми става студено и тежко. Толкова им бил капацитетът. Обувките малко джвакат, но това не ме притеснява, докато се движим. Страшно е, ако стоим на едно място. Различните хора, които срещаме в началото на Берковица, имат различни мнения къде точно се намира автогарата. Обикаляме мокри, хората ни зяпат странно и ето, че най-накрая намираме автогарата. Часът е 15:15 (добре сме вървели при тия условия). Питаме и разбираме, че в 15:30 има автобус за София! Ето на това му се казва късмет! Важното е да имаш сухи дрехи, които предвидливо си сложил в найлонов плик. Преоблякохме се и се качихме в автобуса (тук не разбрах защо Асен слезе, но шофьорът потегли без него! Калин му викна да спре и да чака.) Седнахме доволни и целите гъбясали от мокрото. Все едно сме се киснали 2 часа с дрехите и обувките в басейна. Фотоапаратът, мобилният телефон, тефтерчето за записки, карти, листчета, книжка със 100 обекта – са като изпрани или сдъвкани и изплюти! Не страдам много, тъй като не ми е за пръв път...

Прибирам се и започвам да окачам и увесвам мокрите си вещи навсякъде из стаята. Повечето ми вещи са се намокрили в раницата. Ето защо всичко трябва да бъде добре опаковано в найлон. Особено хартиените неща, дрехите и чорапите. Излиза, че пликчето е пръв приятел на туриста!

Няма нищо по-хубаво от топъл душ и вечеря след всичко това!

Изводи и поуки...
Докато има сняг, животните са гладни и палатките не са най-добрата идея. Добре е да се ходи с група от повече хора, за да има и по-малко страх. Но пък ако са прекалено много, може да настъпи паника... В Стара планина маршрутите са дълги и разстоянията от хижа до хижа (или заслон) са по няколко часа, така че всичко трябва да се преценява внимателно – сили, психика, време, прогноза (мени се постоянно, очаквайте изненади), карта, багаж, храна, дрехи.

Както всеки път, ме завладява приятното усещане от живописната природа на България. И вече обсъждаме следващите скитания...