Мързеливи дни

Последни слънчеви дни.
И мислите ми - все за планината и морето.

Имам доста задачи, но все с нещо се разсейвам.
То винаги е така - най-много те мързи, когато имаш работа.
Arms and Sleepers ми се сториха много подходящи за музикален фон на мързела. Тотално размазване.
Имам някакви странни главоболия и виене на свят от земетресенията насам.

Не съм учила за изпита по английски.
Не съм свалила снимките от картата на фотоапарата.
Не съм пускала компютъра у нас от месеци.

Тази сутрин си намерих една полянка с лавандула между колите на един паркинг :)
Наведох се и поех дълбоко аромата. Прекрасно е!
Трябва да задължат блокове, магазини и кафенета да садят цветя, билки и дървета!

Сънища

Сънувах луната, морето, планината.
Сънувах, че сме на хижа и танцуваме отвън.
А един унгарец ядеше розови домати и ми говореше на български :D
Беше симпатичен сън. От онези, които те карат да се усмихнеш, когато отвориш очи :)

Крайности

Напоследък забелязвам, че съм доста крайна и критична. Може и да е някаква функция за самозащита от идиотщината, която ни заобикаля. А може да е от годините. Или от сланините, както казва една позната :D Или може би ставам все по-голям егоист? Или пък съм в депресия, когато се върна от някъде другаде (Унгария) и ми се набиват в очите минусите тук? Или съм се разглезила? Или са се увеличили изискванията ми за отношения, услуги и продукти?

Не мога да си поставя конкретна диагноза, но усещам, че съм станала крайна в изказванията, в настроенията, в отношенията с близките, в мненията и позициите, в принципите си... Като че ли нямам сили да отстъпвам, да правя компромиси и да прощавам. Не искам вече да се примирявам. На това ли му викат да пораснеш? Просто да следваш някакъв коловоз, да си се гепил здраво за релсите и да не искаш (или да те е страх) да излезеш от тях? Чувствам се странно и малко отчаяно. Може би е заради работата, кризата. Виждам, че не върви и нищо не мога да направя. Готова съм да дам всичко от себе си, макар и да се чувствам безпомощна срещу безпаричието. Никога не съм предполагала, че това може да влияе толкова на отношението между хората. Когато бях малка, бях щастлива и доволна на пакетче солети и на разходка с приятели в планината. Сега никой никъде не иска да ходи, защото няма достатъчно пари. Клиентите, с които сме работили толкова години с лекота, са увесили нос и вече нямат желание да дадат стотинка за каквото и да било. Закриват офиси, освобождават служители. Продават, каквото могат, за да имат пари в касата или да се издължат на банката...

Повтарям на хората около мен, които са останали без работа и без пари, че трябва да се борим, че все някога ще му се види края, че винаги имаме шанс и избор. Но кой ли вярва вече на тия приказки за позитивни мисли... Много е тъжно. И не е просто поредното мрънкане. Мизерията е реална. Надявам се в началото на следващата година нещата да се позакрепят и да потръгнат. Моля се да не стане по-зле, защото не искам още да напускам страната. Вчера получих писмо от познати, че имат зелена карта и заминават... Но не искам да съм поредният чужденец-изкарващ-пари-като-работи-на-три-места-далеч-от-семейство-и-приятели!

Няма смисъл да се хваля със старите неща. Оценявам ги, че ги има и им благодаря, че са до мен - семейство, приятел, приятели и колеги. Не се чувствам нещастна, не ме разбирайте погрешно. Само отчаяна.

Ако някой мисли обратното, не усеща никаква криза и има с какво да се похвали, ще се радвам да го сподели, за да ни обнадежди.

Откъде тръгнах и докъде стигнах... Ама че отчаян и дървен философ! :)
Май трябва да спра да пиша и да публикувам само снимки, за да не се отплесвам много-много в безсмислени и хаотични разсъждения.