Тръни и примки има по пътя на опакия. Който пази душата си, се отдалечава от тях.
Притчи 22:5
Който поправя присмивателя, навлича на себе си срам. И който изобличава нечестивия, лепва на себе си петно.
Притчи 9:7
Изпъди присмивателя и препирнята ще се махне, и свадата и позорът ще престанат.
Притчи 22:10
30 юли, 2008
29 юли, 2008
За жените...
Покрай снимките във Flickr... случайно попаднах на тази публикация...
Чудя се има ли смисъл да коментирам и да отговарям.
Не парадирам с нищо. Винаги съм била такава. Нямам желание да бъда една от "вас", нито следя какво правите... Не е феминизъм, повярвай ми. Почти всичките ми приятели са мъже. За 26 години съм пробвала няколко пъти и не ми харесва да съм с токчета, секси дрешки и обеци. Не мисля, че съм прошляк. Мога да бъда мацка, мога да бъда и гамен. Чувствам се чиста и спретната, макар моята мода да е туристическата и небрежната.
Грамотно и симпатично момиче си. Защо се занимаваш с мен, а не си живееш в своя свят? Относно снимката на момичето с ботушите - снимана е в гръб, не съм нарушила личните й права. Не съм я обидила. Само коментирам модата и колко много жертви взима тя.
Щом не ти е приятно, не ме чети и не ми разглеждай снимките. Май имаш много свободно време, в което да се занимаваш с другите...
Чудя се има ли смисъл да коментирам и да отговарям.
Не парадирам с нищо. Винаги съм била такава. Нямам желание да бъда една от "вас", нито следя какво правите... Не е феминизъм, повярвай ми. Почти всичките ми приятели са мъже. За 26 години съм пробвала няколко пъти и не ми харесва да съм с токчета, секси дрешки и обеци. Не мисля, че съм прошляк. Мога да бъда мацка, мога да бъда и гамен. Чувствам се чиста и спретната, макар моята мода да е туристическата и небрежната.
Грамотно и симпатично момиче си. Защо се занимаваш с мен, а не си живееш в своя свят? Относно снимката на момичето с ботушите - снимана е в гръб, не съм нарушила личните й права. Не съм я обидила. Само коментирам модата и колко много жертви взима тя.
Щом не ти е приятно, не ме чети и не ми разглеждай снимките. Май имаш много свободно време, в което да се занимаваш с другите...
25 юли, 2008
Добро утро, пиянице!
А може би съм слагала такова заглавие? А може би не? Днес всякаква мисловна дейност липсва - главата ми е като празна кана от бяло вино. И ледът се е стопил ;) Убедих се, че не трябва да се пие в четвъртък вечер!
Снощи се почувствах като ученичка, толкова весело и безгрижно беше! Пихме винце, смяхме се, разказвахме си историйки. После отидохме в една градинка, където имаше кресло и табуретки :) Сериозно говоря! По-добре в градинката, отколкото до кофите. Имаше и люлка с локва под нея. Като децата се люлях и наджапах. Прибрах се усмихната с мокри крачоли и с подаръка за Калин ;)
Миналата седмица беше странна, филмова, приказна! Моминско парти, на което играхме ролята на лошите момичета, сложихме диадеми с рога, напихме бъдещата булка, смяхме се на мускулестия стриптизьор :D В събота бях с фръцкава рокля и нови сандалки на сватба в Ботаническата градина, а после на купон във Военния клуб. Гостите - около 200 човека! Отначало се чувствах странно, като на коктейл или на карнавал. Но колко важно нещо е самочувствието! Достатъчни са трима души, които да дойдат и да ти кажат колко си очарователна, прекрасна и хубава, за да се почувстваш като принцеса на бал ;)
В неделя се събудих рано от строежите до нас и реших, че ми се ходи на Витоша, не мога без планина. Както казва един познат: "Витоша е най-хубавото нещо на София!" :) Брат ми беше на изпит, нашите имаха работа, Калин спеше, баба ми отиде на разходка в Пасарел... Нямаше с кого да отида и реших, че ще си направя преход сама. Какво толкова, пълно е с хора в неделя. Не ми е за пръв път да ходя сама на планина.
На Княжево беше пълно с боклуци, което ме отврати! По пътя се заговорих с един мъж (бързоходец), 25 години живял в Канада, върнал се заради внучето, показа ми го на снимка - руса коса и сини очи :) Човекът говореше много добре български език, никакъв акцент. А има българи, които така се повреждат! Не знам дали се превземат, или прихващат по-бързо тамошната интонация...
С него се качихме до Златните мостове. Така бързо ходеше, че три дни след това ме боляха краката! Добра тренировка :) Пътят ни се раздели, защото продължих към Момина скала. Наслаждавах се на въздуха, птичките, пеперудите, зеленината. Ама то било много хубаво да се разхождаш сам, да не се съобразяваш с никого за темпо, спиране, ядене, снимане. Така добре си починах. Хапнах няколко чушки и един морков, но ми пристърга и се наредих за супа в ресторанта. Голяма грешка!!! Опашката се придвижваше ужасно бавно. Минаха 40 минути, докато дойде моят ред! Един чужденец зад мен говореше: "Българите са много търпеливи хора! Харесвам вашата студена супа с краставици и чесън! И шопската салата!" :) Краката ме заболяха повече от чакане, но копривената супа си заслужаваше търпението ;) Е, потеглих обратно надолу, че да не мръкна. Как не ми се прибираше в града... По пътя срещнах един дядо, познат на майка ми, с когото си поприказвахме. На 90 години е и всеки ден се качва на Витоша! Да сме живи и здрави и ние да можем на неговите години! Даде ми собственоръчно написана визитка - да му се обадя друг път, като реша да ходя, а няма с кого :)
С бърза походка и изпреварване на всички слизащи бях долу за по-малко от два часа. Пак при боклуците на Княжево. Отсреща дечицата си играят на площадката, жалка гледка. Прибрах се много доволна и усмихната. Никъде не исках да ходя после, а трябваше да се виждаме с Калин и Крис. И те, сякаш по телепатия, ми дойдоха на гости! Изненада! Много се зарадвах! Пихме мляко с какао и ядохме меденки :) Изпратих ги и заспах сладко.
Скоро ще кача снимки във Flickr. Това си спомням през изминалите дни. Значи главата ми не е съвсем празна ;)
Вече имаме билети за влака. След месец ще сме на прекрасния див плаж... и както се казваше в онази презентация със снимки на приказни плажове: And now, back to work!
Снощи се почувствах като ученичка, толкова весело и безгрижно беше! Пихме винце, смяхме се, разказвахме си историйки. После отидохме в една градинка, където имаше кресло и табуретки :) Сериозно говоря! По-добре в градинката, отколкото до кофите. Имаше и люлка с локва под нея. Като децата се люлях и наджапах. Прибрах се усмихната с мокри крачоли и с подаръка за Калин ;)
Миналата седмица беше странна, филмова, приказна! Моминско парти, на което играхме ролята на лошите момичета, сложихме диадеми с рога, напихме бъдещата булка, смяхме се на мускулестия стриптизьор :D В събота бях с фръцкава рокля и нови сандалки на сватба в Ботаническата градина, а после на купон във Военния клуб. Гостите - около 200 човека! Отначало се чувствах странно, като на коктейл или на карнавал. Но колко важно нещо е самочувствието! Достатъчни са трима души, които да дойдат и да ти кажат колко си очарователна, прекрасна и хубава, за да се почувстваш като принцеса на бал ;)
В неделя се събудих рано от строежите до нас и реших, че ми се ходи на Витоша, не мога без планина. Както казва един познат: "Витоша е най-хубавото нещо на София!" :) Брат ми беше на изпит, нашите имаха работа, Калин спеше, баба ми отиде на разходка в Пасарел... Нямаше с кого да отида и реших, че ще си направя преход сама. Какво толкова, пълно е с хора в неделя. Не ми е за пръв път да ходя сама на планина.
На Княжево беше пълно с боклуци, което ме отврати! По пътя се заговорих с един мъж (бързоходец), 25 години живял в Канада, върнал се заради внучето, показа ми го на снимка - руса коса и сини очи :) Човекът говореше много добре български език, никакъв акцент. А има българи, които така се повреждат! Не знам дали се превземат, или прихващат по-бързо тамошната интонация...
С него се качихме до Златните мостове. Така бързо ходеше, че три дни след това ме боляха краката! Добра тренировка :) Пътят ни се раздели, защото продължих към Момина скала. Наслаждавах се на въздуха, птичките, пеперудите, зеленината. Ама то било много хубаво да се разхождаш сам, да не се съобразяваш с никого за темпо, спиране, ядене, снимане. Така добре си починах. Хапнах няколко чушки и един морков, но ми пристърга и се наредих за супа в ресторанта. Голяма грешка!!! Опашката се придвижваше ужасно бавно. Минаха 40 минути, докато дойде моят ред! Един чужденец зад мен говореше: "Българите са много търпеливи хора! Харесвам вашата студена супа с краставици и чесън! И шопската салата!" :) Краката ме заболяха повече от чакане, но копривената супа си заслужаваше търпението ;) Е, потеглих обратно надолу, че да не мръкна. Как не ми се прибираше в града... По пътя срещнах един дядо, познат на майка ми, с когото си поприказвахме. На 90 години е и всеки ден се качва на Витоша! Да сме живи и здрави и ние да можем на неговите години! Даде ми собственоръчно написана визитка - да му се обадя друг път, като реша да ходя, а няма с кого :)
С бърза походка и изпреварване на всички слизащи бях долу за по-малко от два часа. Пак при боклуците на Княжево. Отсреща дечицата си играят на площадката, жалка гледка. Прибрах се много доволна и усмихната. Никъде не исках да ходя после, а трябваше да се виждаме с Калин и Крис. И те, сякаш по телепатия, ми дойдоха на гости! Изненада! Много се зарадвах! Пихме мляко с какао и ядохме меденки :) Изпратих ги и заспах сладко.
Скоро ще кача снимки във Flickr. Това си спомням през изминалите дни. Значи главата ми не е съвсем празна ;)
Вече имаме билети за влака. След месец ще сме на прекрасния див плаж... и както се казваше в онази презентация със снимки на приказни плажове: And now, back to work!
16 юли, 2008
Бедни и богати
Сиромахът е мразен даже от ближния си, а на богатия приятелите са много.
Притчи 14:20
„Така е. Сиромахът няма какво да предложи. Толкова е гол и бос, че се нуждае от помощ. Домът му е толкова жалък, че никой не иска да му отиде на гости. Трапезата му е толкова скромна, че едва има за самия него.
Друго е при богатия. Той има изобилие, всеки се стреми към него, защото има какво да получи.
И в духовно отношение е така. Много хора са толкова бедни духом, че никой не иска да има допир до тях. Те нямат за никого добра дума. Обичат да мърморят и да одумват другите. Вечно са недоволни. Каквото и да става, не може да им подобри настроението. Пазят правата си с нокти и зъби. Готови са да се скарат до смърт дори с родните си братя и сестри заради някаква дреболия. Дразнят се, когато видят някой да се смее или чуят радостна песен. Това не съвпада с нагласата им. Домът им е затворен за гости, на трапезата им никой не сяда. Безнадеждността и тъгата, в които живеят, е като заразна болест и веднага се предава на всеки, с когото имат допир.
Друго е при духовния богаташ. Той има широко отворено сърце за хората. Не съзира във всекиго поредния измамник, който иска да го ограби. Не е подозрителен и недоверчив, а е откровен, понякога до наивност. Не обича да е сам, а винаги иска да зарадва някого, да внуши оптимизъм, да даде надежда на отчаяния. С радост приема всяка дума, която е посветена на Бога и на вечните истини.
Как е при нас? Ако усещаме, че всички ни отбягват, нека не бързаме да ги обвиняваме. Нека и направим една ревизия на духовното богатство и видим ли, че то е изчезнало, а побързаме да си го върнем.
Никой не бяга от хубавото.“
От „Българска духовна манна - размисли и молитви за всеки ден“.
Още два стиха за приятелството:
Опак човек сее раздори,
и шепотникът разделя най-близки приятели.
Притчи 16:28
Не завързвай приятелство с ядовит човек
и не ходи с гневлив човек.
Да не би да научиш пътищата му
и да приготвиш примка за душата си.
Притчи 22:24-25
Притчи 14:20
„Така е. Сиромахът няма какво да предложи. Толкова е гол и бос, че се нуждае от помощ. Домът му е толкова жалък, че никой не иска да му отиде на гости. Трапезата му е толкова скромна, че едва има за самия него.
Друго е при богатия. Той има изобилие, всеки се стреми към него, защото има какво да получи.
И в духовно отношение е така. Много хора са толкова бедни духом, че никой не иска да има допир до тях. Те нямат за никого добра дума. Обичат да мърморят и да одумват другите. Вечно са недоволни. Каквото и да става, не може да им подобри настроението. Пазят правата си с нокти и зъби. Готови са да се скарат до смърт дори с родните си братя и сестри заради някаква дреболия. Дразнят се, когато видят някой да се смее или чуят радостна песен. Това не съвпада с нагласата им. Домът им е затворен за гости, на трапезата им никой не сяда. Безнадеждността и тъгата, в които живеят, е като заразна болест и веднага се предава на всеки, с когото имат допир.
Друго е при духовния богаташ. Той има широко отворено сърце за хората. Не съзира във всекиго поредния измамник, който иска да го ограби. Не е подозрителен и недоверчив, а е откровен, понякога до наивност. Не обича да е сам, а винаги иска да зарадва някого, да внуши оптимизъм, да даде надежда на отчаяния. С радост приема всяка дума, която е посветена на Бога и на вечните истини.
Как е при нас? Ако усещаме, че всички ни отбягват, нека не бързаме да ги обвиняваме. Нека и направим една ревизия на духовното богатство и видим ли, че то е изчезнало, а побързаме да си го върнем.
Никой не бяга от хубавото.“
От „Българска духовна манна - размисли и молитви за всеки ден“.
Още два стиха за приятелството:
Опак човек сее раздори,
и шепотникът разделя най-близки приятели.
Притчи 16:28
Не завързвай приятелство с ядовит човек
и не ходи с гневлив човек.
Да не би да научиш пътищата му
и да приготвиш примка за душата си.
Притчи 22:24-25
10 юли, 2008
Леля Ежка
През нощта сънувах, че Калин ми бие два шамара, защото съм го ядосала... Погледнах в съновника на компютъра - "изненада". Не съм вманиачена и суеверна, но го усещах.
Цял ден ми е напрегнато и имам някакво странно предчувствие. Тия дни чаках Деси да роди. Към 16 ч. си помислих: "Сега трябва да е." Женска интуиция. Писах един смс. Обадих се на сестра й и казах: "Деси е в болницата и ражда, нали?" А тя: "Да, позна, 10 cm разкритие!" Настръхнах. Помолих се всичко да е наред, да роди по нормалния начин, а не да я разпорят като диня със секцио...
Минаха два-три часа, в които се опитвах да работя... Бях едновременно притеснена, загрижена, развълнувана и усмихната :)
Преди малко ми се обади сестра й и ми каза: "Имаме си момченце - 3,600 е. Родила е нормално. Добре са. Друго не знам. Пак ще се чуем."
Сега съм едновременно усмихната и с насълзени очи!!! Толкова се радвам :D
Отивам да пийна нещо за здраве!
Цял ден ми е напрегнато и имам някакво странно предчувствие. Тия дни чаках Деси да роди. Към 16 ч. си помислих: "Сега трябва да е." Женска интуиция. Писах един смс. Обадих се на сестра й и казах: "Деси е в болницата и ражда, нали?" А тя: "Да, позна, 10 cm разкритие!" Настръхнах. Помолих се всичко да е наред, да роди по нормалния начин, а не да я разпорят като диня със секцио...
Минаха два-три часа, в които се опитвах да работя... Бях едновременно притеснена, загрижена, развълнувана и усмихната :)
Преди малко ми се обади сестра й и ми каза: "Имаме си момченце - 3,600 е. Родила е нормално. Добре са. Друго не знам. Пак ще се чуем."
Сега съм едновременно усмихната и с насълзени очи!!! Толкова се радвам :D
Отивам да пийна нещо за здраве!
08 юли, 2008
Absolut-ен хаос
Не обичам щафетите, веригите и състезанията. Мислех да пропусна. Ама Пешо ме е споменал и трябва да се отчета. Дълг.
Това не е абсолютно идеален свят, тъй като повечето неща в списъка са осъществими.
Има някои пропуски и дупки в живота ми. Може би трябва да започна от тях...
1. Не съм "гола и боса" по география и история. Като ученичка не харесвах учителите си по тези два предмета и изгубих желание да чета. А ми трябват тези знания. Поне за обща култура.
2. Работя някъде, където се чувствам полезна и щастлива. Има разнообразие. Взимам заплата, която да ми стига не само за сметки и храна. Не ми се налага да пътувам цял час до офиса. Има кой да ме замества.
3. Остава ми свободно време за планини и пътешествия. Мога да си взема отпуск за цял месец. И да пътувам, където поискам. Имам каравана за къмпинг.
4. Организирана съм, лесно взимам решения, не се разплаквам от най-малкото, контролирам се, не ме мързи, не се мотая, не сърфирам толкова много в нета. Знам перфектно поне три езика. Не се вживявам в съдбите на хората, живея собствен живот.
5. В света няма клюки, обиди, лицемерие, лъжи, расизъм, предразсъдъци, войни, неизлечими болести, просяци, клошари, наркотици, цигари, мръсотия и т.н.
6. Живея в полите на планина, имам къща с голяма библиотека, басейн, градина и приятни съседи.
7. Приятелите ми са добри, разбиращи, искрени и забавни. Общуваме само на живо. Няма чатове и социални мрежи.
8. Храната и напитките са здравословни и вкусни. Има повече избор за вегетарианци по заведенията.
9. Има велоалеи и светофари за колела навсякъде. Придвижваме се пеша и с колела.
10. Няма подкупи. Няма незаконни, грозни и безразборни строежи. Градът е приветлив и чист. В планината е забранено строителството над 1500 m. Плажовете са диви.
11. Няма чалга, мазни селяни, кухи мацки и снобари. Moby прави концерт в България.
Сигурно мога и още. Но не съм нагла. Спирам до 11. Да не прекъсвам веригата - каня Ицо, Жас, Камен, Мони, Георги, Яна, Бистра и Свети да споделят. И всеки, който иска. Не ви задължавам. Ще ми е любопитно да прочета.
Това не е абсолютно идеален свят, тъй като повечето неща в списъка са осъществими.
Има някои пропуски и дупки в живота ми. Може би трябва да започна от тях...
1. Не съм "гола и боса" по география и история. Като ученичка не харесвах учителите си по тези два предмета и изгубих желание да чета. А ми трябват тези знания. Поне за обща култура.
2. Работя някъде, където се чувствам полезна и щастлива. Има разнообразие. Взимам заплата, която да ми стига не само за сметки и храна. Не ми се налага да пътувам цял час до офиса. Има кой да ме замества.
3. Остава ми свободно време за планини и пътешествия. Мога да си взема отпуск за цял месец. И да пътувам, където поискам. Имам каравана за къмпинг.
4. Организирана съм, лесно взимам решения, не се разплаквам от най-малкото, контролирам се, не ме мързи, не се мотая, не сърфирам толкова много в нета. Знам перфектно поне три езика. Не се вживявам в съдбите на хората, живея собствен живот.
5. В света няма клюки, обиди, лицемерие, лъжи, расизъм, предразсъдъци, войни, неизлечими болести, просяци, клошари, наркотици, цигари, мръсотия и т.н.
6. Живея в полите на планина, имам къща с голяма библиотека, басейн, градина и приятни съседи.
7. Приятелите ми са добри, разбиращи, искрени и забавни. Общуваме само на живо. Няма чатове и социални мрежи.
8. Храната и напитките са здравословни и вкусни. Има повече избор за вегетарианци по заведенията.
9. Има велоалеи и светофари за колела навсякъде. Придвижваме се пеша и с колела.
10. Няма подкупи. Няма незаконни, грозни и безразборни строежи. Градът е приветлив и чист. В планината е забранено строителството над 1500 m. Плажовете са диви.
11. Няма чалга, мазни селяни, кухи мацки и снобари. Moby прави концерт в България.
Сигурно мога и още. Но не съм нагла. Спирам до 11. Да не прекъсвам веригата - каня Ицо, Жас, Камен, Мони, Георги, Яна, Бистра и Свети да споделят. И всеки, който иска. Не ви задължавам. Ще ми е любопитно да прочета.
02 юли, 2008
Мързелив и дълъг пътепис за Стара планина
6 ч. Бързам. Хващам 11. На Сливница и Опълченска чакам автобус 60 половин час. Ядосвам се и тръгвам пеша. Пристигам на гарата малко преди да тръгне влака за Карлово. Тичам. Качвам се доволна. И другите са доволни.
Път. Панорами. Тунел. Още един. Най-дългият тунел. Ужас. Хваща ме клаустрофобията. Няма ли да свършва вече? Толкова ми е хубаво в пещерите, а сега не ме свърта. Светлина. Ух, най-накрая.
Карлово. Пазаруваме розови домати, краставици, сирене, кашкавал и т.н. Пием много вода. Горещо е. Решавам да пробвам пазарските химически тоалетни. Три са. Все едната ще е приемлива. Отварям подред. Блякс. По-зле са от задръстените кенефи на събора в Гела. Не, не мога такива неща да правя. Ужасно мирише. Надига ми се закуската. Ще издържа до първата полянка.
Такси. До началото на пътеката за х. Хубавец. Чудесно е. Полянки, дървета. Маркировката е добра. Нагоре, нагоре, нагоре. Табелата, че сме в Национален парк Централен Балкан се появи! Добре дошли при мечките ;)
Започват голямото ходене и голямото снимане. Раницата ми тежи. Опитах се да взема малко и компактни неща... Ще свикна. Няма как.
Гора. Като в приказките се чувствам. Хоп! Ето я и първата хижа - Хубавец. Наистина отговаря на името си - спретната, чиста, саксии с цветя, хижарят полива тревата с маркуч. Похапваме.
Напред към х. Балкански рози. Усойно място. Постройката не е зле, но хижата е без стопани, на самообслужване, вътре е влажно и пълно с мухъл. Натъжавам се. Няма да се спи тук. Да отидем на х. Васил Левски.
Пътеката минава покрай Стара река. Надявахме се да е прохладно покрай водата, но е доста топло... Появява се покрив - х. Васил Левски. Хижарката прави впечатление на нацупена и недоволна, но до края на екскурзията разбирам, че тя е просто по-дръпнат човек. Записваме се, душ, вечеря сред комарите навън и по леглата. Е, да, ама трима мъже хъркат по различно време и не са приятна нощна музика... Местим се в съседната стая. Жега, не можем да заспим от топлото дълго време. Слушаме Moby от мобилния телефон и заспиваме.
Ставаме рано. Очаква ни дълъг преход до заслон Ботев. За сутрешна гимнастика отидохме до Карловското пръскало. Това изкачване от х. Левски през гората ми взе дъха. Не говорех, крачех бавно и дишах равномерно. "Изплувахме" от гората. Оглеждам се на всички страни. Дъхът ми спира от красотата и зеленината наоколо. Мирише на мащерка, пеят птици и прехвърчат пеперуди. Насълзяват ми се очите. Стоя така и не мърдам. Гипсирана сред красивата ни природа. Това чувство думи не могат да го опишат, фотоапаратът не може да го заснеме и акълът не може да го осъзнае!
Криволичещи живописни пътечки. Въртя си главата на всички страни, навеждам се над цветята, гоня се с пеперудите. От всеки камък блика вода. Жаден не можеш да останеш. Не е като на Олимп, където се чувствах като в пустинята... Минават часове. А може би времето е спряло?! Спираме чак на разклона за Ботев и Рай. Хапваме няколко парчета ябълка и корни. Далече пред нас има сиви дъждовни облаци. Умуваме дали да тръгнем надолу към Рай, или да продължим към заслона. Преценяваме, че няма да вали силно и рискуваме. Всеки, който е бил в Стара планина, знае как се променя времето там. Няма и половин час и всичко беше в мъгла. И дъжд заваля, но беше освежаващ, не страшен. На въпроса ми колко още остава, Тошко отговаря, че има още един баир и сме долу. Това са най-сполучливите, добронамерени и безобидни лъжи, когато си на дълъг преход :) Иначе някой би се отказал. След няколко такива "последни" баира видяхме заслона в далечината. Реших да сваля дъждобрана, тъй като се чувствах като в сауна, нещо не понасям вече тази спаренка. Якето ще издържи.
Пред заслона ни посрещат Таня и кучето Голди :) Таня е страхотен човек! Имах чувството, че я познавам от години. В заслона бяхме само ние. Уютно, приятно, мило, като у дома! Жалко, че Вальо го нямаше, защото слушах разказите на Таня колко весели музикални вечери правят. Нищо, пак ще дойдем.
Хапнахме, видяхме, че мъглата се вдига и решихме, че сега е моментът да се качим на Ботев, защото утре може и да вали. Върхът е на около час от заслона. Горе ми се стори една широка поляна с две кули отпред :) Нямахме късмет с гледката, а и там времето рядко е ясно. Поздравихме метеоролога и тръгнахме обратно. Към 18 ч. бяхме малко над заслона. Виждаме, че мъж, жена, дете и куче са тръгнали към върха. Не бяха добре екипирани. Долу разбрахме от Таня, че не е могла да ги откаже. Тръгнали към върха, смятали да слязат през Тарзанова пътека до х. Рай. Там им бил багажът. Е, да, ама до залез слънце остават два часа и нямат много време, а ходят доста бавно. Притеснихме се. Цяла вечер ги мислим. Единственото, което Таня имала да им даде, били две запалки с вградени фенерчета. Като светулки. Дано стигнат. Салати, уискита и приказки. И все ни е едно притеснено. Малко ли хора пострадаха и загинаха в Стара планина?! Не мога да разбера защо надценяват себе си, силите си, и подценяват планината! Таня им предложила легла и храна, но те тъпо и упорито са отказали. Звъни на хижарите от Рай, слава Б-гу, те виждали горе в далечината две светлини! Живи и здрави са и вървят! Били подготвили група с челници да ги издирват...
Легнахме си спокойни, но замислени за случката.
Станахме в 6 ч., хапнахме, пихме чай и тръгнахме в мъглата да слизаме към Райското пръскало (известно и като Калоферско). Не по Тарзанова пътека, а през Баш Мандра. Мъгла, крави, коне, баири, зеленина, върхове, водопади. Красота! И така стигнахме до Джендема (какъв Ад, то си е райско място). Пръскалото отдалече ми изглеждаше само една струйка вода, макар и 125 метра високо. Решихме да се качим под него, защото Тошко отново ни "метна", че е само на 10 минути :) Е, няма такава стръмна пътека с малки камъчета, по които се суркаш. Заслужаваше си! Сега вече почувствах величието му. Стоя под него, малки пръски вода ме разхлаждат, гледам нагоре и си мисля, че съм като малка мравчица. Няколко снимки и хайде пак обратно. Повече тази пътека не искам да я качвам и слизам...
Хапваме в х. Рай. Събота е и няма никакви места. Брат ми и баща ми решават, че няма да спим и ще си хващаме влака за София. Ние с майка ми изобщо не сме съгласни, тъй като планът беше да се приберем в неделя вечерта. А и в тази гнусна София изобщо нямам намерение да се връщам. Крачката вече ме болят. Ходили сме по 8 часа два дни. С кратки почивки за ядене и наливане на вода. Стискам зъби и слизам надолу през гората. Ще минем през местност Паниците и по асфалтовия път до Калофер. Брат ми си изгуби шапката на някоя от чешмите, но го убедихме да не се връща, че много време ще изгубим. Както беше слънчево и приятно (малко преди Паниците), зад нас се появи много лош черен облак. Ускорихме темпото с надеждата да му избягаме. Не успяхме. Разстоянията са много дълги, няма заслони, където да се скриеш. Заваля. Усилва се. Заинатих се и не сложих дъждобран. По-късно осъзнах, че е по-добре да си спарен и сух, отколкото мокър до кости. Проливен дъжд и гръмотевични бури. Клекнахме ниско като гъби. Изключихме телефоните. Стоим свити и се надяваме да премине за 15 минути. Не спира. Забравихме ли къде се намираме? Стара планина не си играе. Както пише на една от табелките: "Природата е като майка - с която ръка гали, с нея и наказва!" Мина половин час и не спира, вълна след вълна... Не мога повече. Става ми студено. Мокра съм. Якето пропусна, не е с толкова висок воден стълб. Вече е късно за дъждобран. Дъждобранът на раницата е промазан, но ми тече вода откъм гърба. Моля ги да слизаме. Съгласяват се, че сме достатъчно мокри, за да стоим на едно място. Ще изстинем. Слизам с бърза крачка надолу, не ми пука дали имам раница, дали ми тежи, не ми пука дали ме болят краката, не ми пука, че съм гладна... Вървя първа и следвам маркировката. Реки се образуват и се стичат надолу. Обувките ми са пълни с вода до глезена! Вървя и джвакам. Чудя се дали да не обуя сандалите, но нали трябва да имам нещо сухо за после... Мисля си: "Индиана Джоунс пасти да яде". Градушката ме бие по главата. Боли. Топчетата се търкалят и изпълват цялата пътека. Никога не съм виждала толкова продължителна градушка. Не съм снимала. Забравих, че имам фотоапарат. А и не ми беше много до снимане :| Минаваме през урви и пясъчни пирамиди, пълни с дървета, кал и камъни. Като войници. Мисля си за красотите, които съм видяла и това ме калява. Обзалагам се, че като стигнем шосето на Паниците, ще спре да вали. Така и стана. Изгря слънце. Но то не стигна да ни изсуши. Няма обхват, мамка му. Псувам по М-тел. Как може да няма обхват на местата, където ми трябва? На върха нямаше, долу няма... За какво им плащам?! У нас и в офиса си имам стационарни телефони. Сега ми трябва мобилна връзка! Искахме да се обадим да дойде да ни вземе някой от шосето с бус, но няма обхват! Само Вивател, щото има станция на БТК на върха. Пфу!
Вървим към Калофер, отива 19 ч. и слънцето започва да се скрива. Ходили сме 12 часа! Смея се, че с водата в краката поне ми е хладно :) Кап-кап, джвак-джвак, започна да ми става доста студено. Мрън-мрън. Още малко. Чудо! Спира един човек със сини очи и син бус. Съгласява се да ни приеме с мокрите дрехи и обувки и да ни закара до автогарата. Няма влак, изпуснали сте го. Ние с майка ми се радваме и питаме за хотел. Единственото, което искаме в момента, е баня и легло! Колкото ще да е нощувката. Човекът звъни на познат и ни намира едно хотелче, след което ни закарва до него. Посрещат ни и ни гледат странно. Не сме клошари, спокойно, само сме мокри до кости. Вече в буквалния смисъл на думата... 20 лв. на вечер. Пуснаха ни някои дрехи в сушилнята, другите закачихме на сушилника. Обесихме раниците и обувките на балкончето. Вадя пари да платя - и те мокри! Шефът се смее и вика: "Прали сте пари, а?" :) Ох, баня! Ох, кеф! И легло има със зелени завивки. И зелени перденца. Много симпатичен и уютен хотел - Стара планина. Имаше кафе машина, направихме си чайче. На следващия ден ни оставиха да стоим, докато стане време за автобуса. Благодарности за всичко на собствениците!!!
Спахме като къпани след градушка ;)
Брат ми и баща ми потеглиха рано сутринта, но бързата работа, срам за туриста - оказа се, че нямат ключ за вкъщи и ни чакаха при баба до вечерта :)
С майка и Тошко разгледахме Калофер, музея на Ботев, църкви, манастири, къщи... Запознах се с игуменката от Калоферския девически манастир. Много будна жена! Поставя сериозни пиеси из цяла България! Има изключителни стихотворения! Купихме си няколко книжки :)
Небето беше синьо, чисто, почти нямаше облаци. Връх Ботев се виждаше ясно. Само за изкачване! Но трябваше да тръгваме. Такъв ни бил късметът. Опаковахме багажа. В автобуса за жп гарата срещнах едни познати и си бъбрихме кой къде го е сварила градушката. Оказа се, че на х. Рай почти не е валяло. Добре бяхме замислили да спим там и тогава да слизаме. Но екшън да има! Така се помни вечно! ;)
Във влака седнахме до едно момче, което се опитваше да учи за изпит в ЛТУ, но постоянно слушаше нашите истории за планини и хора :) Накрая заряза учебниците и лекциите. Така пътят мина неусетно в сладки приказки кой къде е пътувал и какво е видял. Дори дългият тунел не ми беше толкова гаден. Дано момчето да е изкарало изпита!
Към 21:30 пристигнахме. Изгоряла, изморена и заспиваща чакам отново автобус 60. Този път 40 минути! Нямам сили да се ядосам даже. Добре дошла в София! Едвам си държа очите отворени, сещам се за преживяното и се усмихвам. След това три дни ми е заспало, а умът ми е все в планината. Мисля си за следващи преходи и приключения.
Например до любимия ми български връх. Мусала, идвааам! :)
Замислях го и по-кратко, безглаголно, но може да съм се отплеснала.
Тези, които го прочетат, ги обявявам за много търпеливи и им благодаря за отделеното време. Да, може да черпя по бира :Р
За тези, които нямат време и нерви да четат, има картинки ;)
Доволна на върха, назад към природата, сред цветя и л..на :Р
Път. Панорами. Тунел. Още един. Най-дългият тунел. Ужас. Хваща ме клаустрофобията. Няма ли да свършва вече? Толкова ми е хубаво в пещерите, а сега не ме свърта. Светлина. Ух, най-накрая.
Карлово. Пазаруваме розови домати, краставици, сирене, кашкавал и т.н. Пием много вода. Горещо е. Решавам да пробвам пазарските химически тоалетни. Три са. Все едната ще е приемлива. Отварям подред. Блякс. По-зле са от задръстените кенефи на събора в Гела. Не, не мога такива неща да правя. Ужасно мирише. Надига ми се закуската. Ще издържа до първата полянка.
Такси. До началото на пътеката за х. Хубавец. Чудесно е. Полянки, дървета. Маркировката е добра. Нагоре, нагоре, нагоре. Табелата, че сме в Национален парк Централен Балкан се появи! Добре дошли при мечките ;)
Започват голямото ходене и голямото снимане. Раницата ми тежи. Опитах се да взема малко и компактни неща... Ще свикна. Няма как.
Гора. Като в приказките се чувствам. Хоп! Ето я и първата хижа - Хубавец. Наистина отговаря на името си - спретната, чиста, саксии с цветя, хижарят полива тревата с маркуч. Похапваме.
Напред към х. Балкански рози. Усойно място. Постройката не е зле, но хижата е без стопани, на самообслужване, вътре е влажно и пълно с мухъл. Натъжавам се. Няма да се спи тук. Да отидем на х. Васил Левски.
Пътеката минава покрай Стара река. Надявахме се да е прохладно покрай водата, но е доста топло... Появява се покрив - х. Васил Левски. Хижарката прави впечатление на нацупена и недоволна, но до края на екскурзията разбирам, че тя е просто по-дръпнат човек. Записваме се, душ, вечеря сред комарите навън и по леглата. Е, да, ама трима мъже хъркат по различно време и не са приятна нощна музика... Местим се в съседната стая. Жега, не можем да заспим от топлото дълго време. Слушаме Moby от мобилния телефон и заспиваме.
Ставаме рано. Очаква ни дълъг преход до заслон Ботев. За сутрешна гимнастика отидохме до Карловското пръскало. Това изкачване от х. Левски през гората ми взе дъха. Не говорех, крачех бавно и дишах равномерно. "Изплувахме" от гората. Оглеждам се на всички страни. Дъхът ми спира от красотата и зеленината наоколо. Мирише на мащерка, пеят птици и прехвърчат пеперуди. Насълзяват ми се очите. Стоя така и не мърдам. Гипсирана сред красивата ни природа. Това чувство думи не могат да го опишат, фотоапаратът не може да го заснеме и акълът не може да го осъзнае!
Криволичещи живописни пътечки. Въртя си главата на всички страни, навеждам се над цветята, гоня се с пеперудите. От всеки камък блика вода. Жаден не можеш да останеш. Не е като на Олимп, където се чувствах като в пустинята... Минават часове. А може би времето е спряло?! Спираме чак на разклона за Ботев и Рай. Хапваме няколко парчета ябълка и корни. Далече пред нас има сиви дъждовни облаци. Умуваме дали да тръгнем надолу към Рай, или да продължим към заслона. Преценяваме, че няма да вали силно и рискуваме. Всеки, който е бил в Стара планина, знае как се променя времето там. Няма и половин час и всичко беше в мъгла. И дъжд заваля, но беше освежаващ, не страшен. На въпроса ми колко още остава, Тошко отговаря, че има още един баир и сме долу. Това са най-сполучливите, добронамерени и безобидни лъжи, когато си на дълъг преход :) Иначе някой би се отказал. След няколко такива "последни" баира видяхме заслона в далечината. Реших да сваля дъждобрана, тъй като се чувствах като в сауна, нещо не понасям вече тази спаренка. Якето ще издържи.
Пред заслона ни посрещат Таня и кучето Голди :) Таня е страхотен човек! Имах чувството, че я познавам от години. В заслона бяхме само ние. Уютно, приятно, мило, като у дома! Жалко, че Вальо го нямаше, защото слушах разказите на Таня колко весели музикални вечери правят. Нищо, пак ще дойдем.
Хапнахме, видяхме, че мъглата се вдига и решихме, че сега е моментът да се качим на Ботев, защото утре може и да вали. Върхът е на около час от заслона. Горе ми се стори една широка поляна с две кули отпред :) Нямахме късмет с гледката, а и там времето рядко е ясно. Поздравихме метеоролога и тръгнахме обратно. Към 18 ч. бяхме малко над заслона. Виждаме, че мъж, жена, дете и куче са тръгнали към върха. Не бяха добре екипирани. Долу разбрахме от Таня, че не е могла да ги откаже. Тръгнали към върха, смятали да слязат през Тарзанова пътека до х. Рай. Там им бил багажът. Е, да, ама до залез слънце остават два часа и нямат много време, а ходят доста бавно. Притеснихме се. Цяла вечер ги мислим. Единственото, което Таня имала да им даде, били две запалки с вградени фенерчета. Като светулки. Дано стигнат. Салати, уискита и приказки. И все ни е едно притеснено. Малко ли хора пострадаха и загинаха в Стара планина?! Не мога да разбера защо надценяват себе си, силите си, и подценяват планината! Таня им предложила легла и храна, но те тъпо и упорито са отказали. Звъни на хижарите от Рай, слава Б-гу, те виждали горе в далечината две светлини! Живи и здрави са и вървят! Били подготвили група с челници да ги издирват...
Легнахме си спокойни, но замислени за случката.
Станахме в 6 ч., хапнахме, пихме чай и тръгнахме в мъглата да слизаме към Райското пръскало (известно и като Калоферско). Не по Тарзанова пътека, а през Баш Мандра. Мъгла, крави, коне, баири, зеленина, върхове, водопади. Красота! И така стигнахме до Джендема (какъв Ад, то си е райско място). Пръскалото отдалече ми изглеждаше само една струйка вода, макар и 125 метра високо. Решихме да се качим под него, защото Тошко отново ни "метна", че е само на 10 минути :) Е, няма такава стръмна пътека с малки камъчета, по които се суркаш. Заслужаваше си! Сега вече почувствах величието му. Стоя под него, малки пръски вода ме разхлаждат, гледам нагоре и си мисля, че съм като малка мравчица. Няколко снимки и хайде пак обратно. Повече тази пътека не искам да я качвам и слизам...
Хапваме в х. Рай. Събота е и няма никакви места. Брат ми и баща ми решават, че няма да спим и ще си хващаме влака за София. Ние с майка ми изобщо не сме съгласни, тъй като планът беше да се приберем в неделя вечерта. А и в тази гнусна София изобщо нямам намерение да се връщам. Крачката вече ме болят. Ходили сме по 8 часа два дни. С кратки почивки за ядене и наливане на вода. Стискам зъби и слизам надолу през гората. Ще минем през местност Паниците и по асфалтовия път до Калофер. Брат ми си изгуби шапката на някоя от чешмите, но го убедихме да не се връща, че много време ще изгубим. Както беше слънчево и приятно (малко преди Паниците), зад нас се появи много лош черен облак. Ускорихме темпото с надеждата да му избягаме. Не успяхме. Разстоянията са много дълги, няма заслони, където да се скриеш. Заваля. Усилва се. Заинатих се и не сложих дъждобран. По-късно осъзнах, че е по-добре да си спарен и сух, отколкото мокър до кости. Проливен дъжд и гръмотевични бури. Клекнахме ниско като гъби. Изключихме телефоните. Стоим свити и се надяваме да премине за 15 минути. Не спира. Забравихме ли къде се намираме? Стара планина не си играе. Както пише на една от табелките: "Природата е като майка - с която ръка гали, с нея и наказва!" Мина половин час и не спира, вълна след вълна... Не мога повече. Става ми студено. Мокра съм. Якето пропусна, не е с толкова висок воден стълб. Вече е късно за дъждобран. Дъждобранът на раницата е промазан, но ми тече вода откъм гърба. Моля ги да слизаме. Съгласяват се, че сме достатъчно мокри, за да стоим на едно място. Ще изстинем. Слизам с бърза крачка надолу, не ми пука дали имам раница, дали ми тежи, не ми пука дали ме болят краката, не ми пука, че съм гладна... Вървя първа и следвам маркировката. Реки се образуват и се стичат надолу. Обувките ми са пълни с вода до глезена! Вървя и джвакам. Чудя се дали да не обуя сандалите, но нали трябва да имам нещо сухо за после... Мисля си: "Индиана Джоунс пасти да яде". Градушката ме бие по главата. Боли. Топчетата се търкалят и изпълват цялата пътека. Никога не съм виждала толкова продължителна градушка. Не съм снимала. Забравих, че имам фотоапарат. А и не ми беше много до снимане :| Минаваме през урви и пясъчни пирамиди, пълни с дървета, кал и камъни. Като войници. Мисля си за красотите, които съм видяла и това ме калява. Обзалагам се, че като стигнем шосето на Паниците, ще спре да вали. Така и стана. Изгря слънце. Но то не стигна да ни изсуши. Няма обхват, мамка му. Псувам по М-тел. Как може да няма обхват на местата, където ми трябва? На върха нямаше, долу няма... За какво им плащам?! У нас и в офиса си имам стационарни телефони. Сега ми трябва мобилна връзка! Искахме да се обадим да дойде да ни вземе някой от шосето с бус, но няма обхват! Само Вивател, щото има станция на БТК на върха. Пфу!
Вървим към Калофер, отива 19 ч. и слънцето започва да се скрива. Ходили сме 12 часа! Смея се, че с водата в краката поне ми е хладно :) Кап-кап, джвак-джвак, започна да ми става доста студено. Мрън-мрън. Още малко. Чудо! Спира един човек със сини очи и син бус. Съгласява се да ни приеме с мокрите дрехи и обувки и да ни закара до автогарата. Няма влак, изпуснали сте го. Ние с майка ми се радваме и питаме за хотел. Единственото, което искаме в момента, е баня и легло! Колкото ще да е нощувката. Човекът звъни на познат и ни намира едно хотелче, след което ни закарва до него. Посрещат ни и ни гледат странно. Не сме клошари, спокойно, само сме мокри до кости. Вече в буквалния смисъл на думата... 20 лв. на вечер. Пуснаха ни някои дрехи в сушилнята, другите закачихме на сушилника. Обесихме раниците и обувките на балкончето. Вадя пари да платя - и те мокри! Шефът се смее и вика: "Прали сте пари, а?" :) Ох, баня! Ох, кеф! И легло има със зелени завивки. И зелени перденца. Много симпатичен и уютен хотел - Стара планина. Имаше кафе машина, направихме си чайче. На следващия ден ни оставиха да стоим, докато стане време за автобуса. Благодарности за всичко на собствениците!!!
Спахме като къпани след градушка ;)
Брат ми и баща ми потеглиха рано сутринта, но бързата работа, срам за туриста - оказа се, че нямат ключ за вкъщи и ни чакаха при баба до вечерта :)
С майка и Тошко разгледахме Калофер, музея на Ботев, църкви, манастири, къщи... Запознах се с игуменката от Калоферския девически манастир. Много будна жена! Поставя сериозни пиеси из цяла България! Има изключителни стихотворения! Купихме си няколко книжки :)
Небето беше синьо, чисто, почти нямаше облаци. Връх Ботев се виждаше ясно. Само за изкачване! Но трябваше да тръгваме. Такъв ни бил късметът. Опаковахме багажа. В автобуса за жп гарата срещнах едни познати и си бъбрихме кой къде го е сварила градушката. Оказа се, че на х. Рай почти не е валяло. Добре бяхме замислили да спим там и тогава да слизаме. Но екшън да има! Така се помни вечно! ;)
Във влака седнахме до едно момче, което се опитваше да учи за изпит в ЛТУ, но постоянно слушаше нашите истории за планини и хора :) Накрая заряза учебниците и лекциите. Така пътят мина неусетно в сладки приказки кой къде е пътувал и какво е видял. Дори дългият тунел не ми беше толкова гаден. Дано момчето да е изкарало изпита!
Към 21:30 пристигнахме. Изгоряла, изморена и заспиваща чакам отново автобус 60. Този път 40 минути! Нямам сили да се ядосам даже. Добре дошла в София! Едвам си държа очите отворени, сещам се за преживяното и се усмихвам. След това три дни ми е заспало, а умът ми е все в планината. Мисля си за следващи преходи и приключения.
Например до любимия ми български връх. Мусала, идвааам! :)
Замислях го и по-кратко, безглаголно, но може да съм се отплеснала.
Тези, които го прочетат, ги обявявам за много търпеливи и им благодаря за отделеното време. Да, може да черпя по бира :Р
За тези, които нямат време и нерви да четат, има картинки ;)
Доволна на върха, назад към природата, сред цветя и л..на :Р
25 юни, 2008
Queen - Don't Try So Hard
If you're searching out for something
Don't try so hard
If you're feeling kinda nothing
Don't try so hard
When your problems seem like mountains
You feel the need to find some answers
You can leave it for another day
Don't try so hard
But if you fall and take a tumble it won't be far
If you fail you mustn't grumble
Thank your lucky stars
Just savour every mouthful
And treasure every moment
When the storms are raging round you
Stay right where you are
Oh don't try so hard
Oh don't take it all to heart
It's only fools they make these rules
Don't try so hard
One day you'll be a sergeant major
Oh you'll be so proud
Screaming out your bloody orders
Hey but not too loud
Polish all your shiny buttons
Dress as lamb instead of mutton
But you never had to try to stand out from the crowd
Oh what a beautiful world
This is the life for me
Oh what a beautiful world
It's the simple life for me
Oh don't try so hard
Oh don't take it all to heart
It's only fools - they make these rules
Don't try so hard
Don't try so hard
If you're feeling kinda nothing
Don't try so hard
When your problems seem like mountains
You feel the need to find some answers
You can leave it for another day
Don't try so hard
But if you fall and take a tumble it won't be far
If you fail you mustn't grumble
Thank your lucky stars
Just savour every mouthful
And treasure every moment
When the storms are raging round you
Stay right where you are
Oh don't try so hard
Oh don't take it all to heart
It's only fools they make these rules
Don't try so hard
One day you'll be a sergeant major
Oh you'll be so proud
Screaming out your bloody orders
Hey but not too loud
Polish all your shiny buttons
Dress as lamb instead of mutton
But you never had to try to stand out from the crowd
Oh what a beautiful world
This is the life for me
Oh what a beautiful world
It's the simple life for me
Oh don't try so hard
Oh don't take it all to heart
It's only fools - they make these rules
Don't try so hard
18 юни, 2008
Бира, пейка и етно-джаз
Не помня как се прибрах. С такси бях. Важното е, че, когато съм пияна, съм много прибрана. Нищо не съм си изгубила по пътя. Проверих си раницата няколко пъти.
Едвам станах. Пих вода. Лошо ми е. Веднага се сещам за вечерта и настроението ми се подобрява :)
Чудя се как издържах в тоя автобус цели 40 минути! Блякс. Вървя като зомбиран сомнамбул. Гледам да не си въртя главата много-много, щото ми се вие свят. И да се навеждам не бива.
Снощи бях при Владо в обущарското ателие, за да взема едни обувки и да пием по една бира. Една ли... Неусетно станаха две. Нали знаете как е - сладки приказки, наздраве, наздраве... Исках да отида на концерта на Теодосий Спасов, но 25 лв. ми се сториха много. И ето го чудото! Искайте и ще ви се даде! Едно от момчетата, които бяха на гости при Владо, извади 4 билета!!! Закъснявахме с половин час. Мислех, че няма да ни пуснат, защото в зала "България" са много строги и стриктни. Не обичат някой да закъснява и да излиза по време на концерта. Всичко е заради акустиката. Нарушава се, когато се отварят вратите. И отново чудо! Пуснаха ни :) Концертът беше хубав. Стори ми се кратък.
Всички се сещат как продължава историята - бири на пейка в градинката "Кристал". За мен повече от три бири са много. Особено когато са различни марки. Не е хубаво да се смесват марките, да го знаете!
Ама пък ми беше хубаво! Това е факт, не е успокоение.
Не се бяхме виждали с Владо от години.
Другите не ги познавах, но се забавлявах ;)
А! Какво забелязах! След пиянска вечер ми идват рими :D
В бирата е музата :)
Намерих подходяща тениска за такива дни:
Едвам станах. Пих вода. Лошо ми е. Веднага се сещам за вечерта и настроението ми се подобрява :)
Чудя се как издържах в тоя автобус цели 40 минути! Блякс. Вървя като зомбиран сомнамбул. Гледам да не си въртя главата много-много, щото ми се вие свят. И да се навеждам не бива.
Снощи бях при Владо в обущарското ателие, за да взема едни обувки и да пием по една бира. Една ли... Неусетно станаха две. Нали знаете как е - сладки приказки, наздраве, наздраве... Исках да отида на концерта на Теодосий Спасов, но 25 лв. ми се сториха много. И ето го чудото! Искайте и ще ви се даде! Едно от момчетата, които бяха на гости при Владо, извади 4 билета!!! Закъснявахме с половин час. Мислех, че няма да ни пуснат, защото в зала "България" са много строги и стриктни. Не обичат някой да закъснява и да излиза по време на концерта. Всичко е заради акустиката. Нарушава се, когато се отварят вратите. И отново чудо! Пуснаха ни :) Концертът беше хубав. Стори ми се кратък.
Всички се сещат как продължава историята - бири на пейка в градинката "Кристал". За мен повече от три бири са много. Особено когато са различни марки. Не е хубаво да се смесват марките, да го знаете!
Ама пък ми беше хубаво! Това е факт, не е успокоение.
Не се бяхме виждали с Владо от години.
Другите не ги познавах, но се забавлявах ;)
А! Какво забелязах! След пиянска вечер ми идват рими :D
В бирата е музата :)
Намерих подходяща тениска за такива дни:
16 юни, 2008
За душата
Yael Naim - New Soul
I'm a new soul,
I came to this strange world,
hoping I could learn a bit 'bout how to give and take.
But since I came here,
felt the joy and the fear,
finding myself making every possible mistake.
La-la-la-la-la-la-la-la...
I'm a young soul,
in this very strange world,
hoping I could learn a bit 'bout what is true and fake.
But why all this hate?
Try to communicate;
finding just and love is not always easy to make.
La-la-la-la-la-la-la-la...
This is a happy end,
'cause you don't understand
everything you have done.
Why's everything so wrong?
This is a happy end,
come and give me your hand,
I'll take you far away.
I'm a new soul,
I came to this strange world,
hoping I could learn a bit 'bout how to give and take.
But since I came here,
felt the joy and the fear,
finding myself making every possible mistake.
La-la-la-la-la-la-la-la...
New soul!
In this very strange world!
Every possible mistake
Possible mistake
Every possible mistakes...
Mistakes, mistakes, mistakes...
I'm a new soul,
I came to this strange world,
hoping I could learn a bit 'bout how to give and take.
But since I came here,
felt the joy and the fear,
finding myself making every possible mistake.
La-la-la-la-la-la-la-la...
I'm a young soul,
in this very strange world,
hoping I could learn a bit 'bout what is true and fake.
But why all this hate?
Try to communicate;
finding just and love is not always easy to make.
La-la-la-la-la-la-la-la...
This is a happy end,
'cause you don't understand
everything you have done.
Why's everything so wrong?
This is a happy end,
come and give me your hand,
I'll take you far away.
I'm a new soul,
I came to this strange world,
hoping I could learn a bit 'bout how to give and take.
But since I came here,
felt the joy and the fear,
finding myself making every possible mistake.
La-la-la-la-la-la-la-la...
New soul!
In this very strange world!
Every possible mistake
Possible mistake
Every possible mistakes...
Mistakes, mistakes, mistakes...
13 юни, 2008
И какво от това?!
"Днес е петък, 13-и"
Фокус
"София е европейската столица с най-ниско качество на живот"
"Заплатите в България – най-ниски в целия ЕС"
bTV
Bulgaria at Europe's Wild Frontier
Financial Times
"Билетът в София скочи два пъти повече от инфлацията"
"Екоактивистите дават нови данни за нередности с горски замени"
Дневник
"България пред имиджова катастрофа"
News.bg
И накрая една за "замазване" на песимизма ни. Гордейте се, българи:
"Произвеждат ток от слънцето по българска технология. Уредът вече намира приложение в Испания и Австралия."
bTV
Суеверията (като това за петък 13-и) само напрягат и натъжават хората. Но ние сме толкова отчаяни, че се хващаме като удавник за сламка за всякакви теории, предположения, зодии, суеверия, секти и какви ли не окултни течения. Надяваме се нещо да се промени с тяхна помощ.
Толкова ли ни е трудно сами да намерим щастието, хармонията с околните и природата? Или ни мързи? Чакаме да ни спуснат наготово поредната нова и модерна формула, за която чуваме от познати, че "работи"! Какви жалки глупаци!
Новини, които вгорчават чайчето ми. Вече чета само заглавията. Те се превръщат във факти. Изплуват над тинята. Факти, цифри, проценти, статистика. И какво от това?!
Оклюмали, нацупени хора. Четат всичко това и на другия ден продължават по старата пътечка. Непроменими характери. Лични интереси. Егоизъм.
Тези горе били виновни. Ами тия долу, дето паркират лошо, хвърлят си боклука, където им падне, крадат, репчат се, пушат и хвърлят фасове, плюят, псуват, драскат таговете си по разписанието на ГТ, чупят, трошат бутилки по улицата, бутат и горят кофите, висят по заведенията и се шляят по улиците по цял ден??? Те да не би да са невинни?!!
Една шепа хора иска да промени и усмихне цяла тълпа простаци. Постига ли нещо? Най-много да ги напсуват и набият. Какъв страх съм брала, когато съм правила забележки на хора по улицата и в градския транспорт, т.е. в музейните експонати, предоставени специално от СКГТ, в които ще се возим от другия месец за левче!!!
А, забравих! Честит рожден ден, кмете!!! Не искам торта. Искам София да е чист, приветлив и спокоен град. Да ми е хубаво да си живуркам тук, да създам семейство. Да ми е кеф да се разхождам по тротоарите, парковете, градинките, да има зеленина, чешмички и пейчици. И обществени поддържани тоалетни, защото ми писна да се завирам по храстите. Да мога да се придвижа за по-малко от час до офиса. Да има работещи лампи вечер по улиците, а не да се спъвам, да потъвам в локви и да не виждам къде вървя и т.н. и т.н. Не е много, нали?!
Не се ядосвам. Но не искам и да се примирявам. Продължавам личните си протести. Дори и това да не променя нещата. Поне ще се чувствам малко по-добре.
Фокус
"София е европейската столица с най-ниско качество на живот"
"Заплатите в България – най-ниски в целия ЕС"
bTV
Bulgaria at Europe's Wild Frontier
Financial Times
"Билетът в София скочи два пъти повече от инфлацията"
"Екоактивистите дават нови данни за нередности с горски замени"
Дневник
"България пред имиджова катастрофа"
News.bg
И накрая една за "замазване" на песимизма ни. Гордейте се, българи:
"Произвеждат ток от слънцето по българска технология. Уредът вече намира приложение в Испания и Австралия."
bTV
Суеверията (като това за петък 13-и) само напрягат и натъжават хората. Но ние сме толкова отчаяни, че се хващаме като удавник за сламка за всякакви теории, предположения, зодии, суеверия, секти и какви ли не окултни течения. Надяваме се нещо да се промени с тяхна помощ.
Толкова ли ни е трудно сами да намерим щастието, хармонията с околните и природата? Или ни мързи? Чакаме да ни спуснат наготово поредната нова и модерна формула, за която чуваме от познати, че "работи"! Какви жалки глупаци!
Новини, които вгорчават чайчето ми. Вече чета само заглавията. Те се превръщат във факти. Изплуват над тинята. Факти, цифри, проценти, статистика. И какво от това?!
Оклюмали, нацупени хора. Четат всичко това и на другия ден продължават по старата пътечка. Непроменими характери. Лични интереси. Егоизъм.
Тези горе били виновни. Ами тия долу, дето паркират лошо, хвърлят си боклука, където им падне, крадат, репчат се, пушат и хвърлят фасове, плюят, псуват, драскат таговете си по разписанието на ГТ, чупят, трошат бутилки по улицата, бутат и горят кофите, висят по заведенията и се шляят по улиците по цял ден??? Те да не би да са невинни?!!
Една шепа хора иска да промени и усмихне цяла тълпа простаци. Постига ли нещо? Най-много да ги напсуват и набият. Какъв страх съм брала, когато съм правила забележки на хора по улицата и в градския транспорт, т.е. в музейните експонати, предоставени специално от СКГТ, в които ще се возим от другия месец за левче!!!
А, забравих! Честит рожден ден, кмете!!! Не искам торта. Искам София да е чист, приветлив и спокоен град. Да ми е хубаво да си живуркам тук, да създам семейство. Да ми е кеф да се разхождам по тротоарите, парковете, градинките, да има зеленина, чешмички и пейчици. И обществени поддържани тоалетни, защото ми писна да се завирам по храстите. Да мога да се придвижа за по-малко от час до офиса. Да има работещи лампи вечер по улиците, а не да се спъвам, да потъвам в локви и да не виждам къде вървя и т.н. и т.н. Не е много, нали?!
Не се ядосвам. Но не искам и да се примирявам. Продължавам личните си протести. Дори и това да не променя нещата. Поне ще се чувствам малко по-добре.
11 юни, 2008
Досадници, спрете се!
11 юни е ден на досадниците.
Беше санитарен полуден. Сама го реших. Щом дойдох в офиса и видях (по-скоро помирисах), че колежката е пуснала климатик, се побърках! Смърди на прах и гадости. Мразя го тоя въздух от климатик. Искам свеж - от прозореца. А и сутрин не е толкова задушно, че да бичи тоя климатик. Качвам се на стола и махам капака, вадя филтрите, измивам ги с вода и сапун, оставям ги да изсъхнат. Скоро няма да пускаме климатик :) Преди да стане топло, бях скрила дистанционното в едно чекмедже под голяма купчина документи, ама го намери...
От известно време се занимавам с едни чужденци и малоумници по ел. поща, на които им обясних 10 пъти, че не съм се регистрирала, записвала, абонирала или каквото и да било за техните тъй важни, ценни и неповторими ИТ новини. Писмата пристигат от някакви си Hugin Group. Вече започнах да получавам фобии, че това е някакъв гаден червей, от който не мога да се отърва! Изпратих им над пет заявки за автоматично отписване. Обещанието бе, че ще получа писмо и линк, на които да потвърдя, че НАИСТИНА НЕ искам да им чета Press Release-а. Е, след седмица мъки ОТНОВО имам 2-3 писма в пощата. На всичкото отгоре се пронизват най-гнусно през спам филтъра на сървъра (SpamAssassin), както и през този на Thunderbird! Преди малко пратих писма на три лични адреса и се надявам да уважат молбата ми!
Опитвам се да си свърша работата. Изключих чатовете, тъй като постоянно някой "мига" за нещо... Но после се започна със звъненето по телефона... Стационарен, мобилен. Редуват се за разнообразие, а и за да имам движение. Ставам. Стационарният е на едно шкафче, което е далече от монитора, т.е. телефонът трябва да виси във въздуха като обесен, за да съгласувам материалите пред монитора...
Тъкмо си поемам дъх и мобилният телефон на колежката ми започва да звъни много настоятелно. Тя не е в стаята. Звъни втори път, още по-продължително. Накрая тази мелодийка ми пробива мозъчето и ставам да проверя кой пък толкова спешно я търси. Поглеждам - някакъв никнейм. Обаждам се (не от любопитство, а за да му затворя устата). Познат, чакал я в кафето. Викам му: "Какво ме интересува мен, няма я, ако още един път беше звъннал, щях да те напсувам и да хвърля телефона през прозореца!", а той: "Кажи й, че я чакам. Благодаря. Спокоен следобед." Спокоен ли?!
Сядам. Трябва да наваксам с работата. Но да не забравяме какъв ден е днес - на досадниците. Звъни "Ограничен номер" на моя мобилен. Обаждам се (този път от любопитство) с ядосан глас: "Ало!", а там някаква девойка, говореща почти като операторката на запис от *88, ми предлага да активирам услугата M-Tel HomeBox. "Не, благодаря, не ме интересува!". А бе, ей, това ми е личният телефон! Как ще ми се обаждате и ще ми предлагате разни оферти?! Ама че нахалство! Нямах нерви и сили да я "зачекна" защо са избрали точно този начин да "пробутват" новата си услуга. Така че, бъдете подготвени, спамът вече е и по мобилния ви телефон!
А, да, сега се сетих, че рекламата на HomeBox е с досадната смешна бабичка. Добре, че има клипчета в Интернет, щото у нас нямам телевизор! Трябваше да излъжа момичето, че и компютър нямам!
Май комуникацията ми идва повечко тия дни. Какво още трябва да изключа, за да мога да си свърша работата на спокойствие?! Ама че луд град. Ама че луди хора. Добре, че у нас мога да си изключвам всички уреди, без да ме гризе съвестта, че ще изпусна нещо важно.
Just relax... Дишай, задръж, издишай. Затвори си очите. Няма нищо около теб. Няма никакви досадници. Няма строежи, от които работниците си крещят по име непрекъснато и падат тежки предмети. Няма компютри, няма климатици, няма телефони, няма писма. Няма бормашини от съседите. Няма звън от домофони. Ти лежиш в тревата. Гледаш небето и планината. Дишай. Аромат на цветя и борова гора...
Ммм. Скоро. Още само два дни. Търпение. Спокойствие.
Just relax...
Беше санитарен полуден. Сама го реших. Щом дойдох в офиса и видях (по-скоро помирисах), че колежката е пуснала климатик, се побърках! Смърди на прах и гадости. Мразя го тоя въздух от климатик. Искам свеж - от прозореца. А и сутрин не е толкова задушно, че да бичи тоя климатик. Качвам се на стола и махам капака, вадя филтрите, измивам ги с вода и сапун, оставям ги да изсъхнат. Скоро няма да пускаме климатик :) Преди да стане топло, бях скрила дистанционното в едно чекмедже под голяма купчина документи, ама го намери...
От известно време се занимавам с едни чужденци и малоумници по ел. поща, на които им обясних 10 пъти, че не съм се регистрирала, записвала, абонирала или каквото и да било за техните тъй важни, ценни и неповторими ИТ новини. Писмата пристигат от някакви си Hugin Group. Вече започнах да получавам фобии, че това е някакъв гаден червей, от който не мога да се отърва! Изпратих им над пет заявки за автоматично отписване. Обещанието бе, че ще получа писмо и линк, на които да потвърдя, че НАИСТИНА НЕ искам да им чета Press Release-а. Е, след седмица мъки ОТНОВО имам 2-3 писма в пощата. На всичкото отгоре се пронизват най-гнусно през спам филтъра на сървъра (SpamAssassin), както и през този на Thunderbird! Преди малко пратих писма на три лични адреса и се надявам да уважат молбата ми!
Опитвам се да си свърша работата. Изключих чатовете, тъй като постоянно някой "мига" за нещо... Но после се започна със звъненето по телефона... Стационарен, мобилен. Редуват се за разнообразие, а и за да имам движение. Ставам. Стационарният е на едно шкафче, което е далече от монитора, т.е. телефонът трябва да виси във въздуха като обесен, за да съгласувам материалите пред монитора...
Тъкмо си поемам дъх и мобилният телефон на колежката ми започва да звъни много настоятелно. Тя не е в стаята. Звъни втори път, още по-продължително. Накрая тази мелодийка ми пробива мозъчето и ставам да проверя кой пък толкова спешно я търси. Поглеждам - някакъв никнейм. Обаждам се (не от любопитство, а за да му затворя устата). Познат, чакал я в кафето. Викам му: "Какво ме интересува мен, няма я, ако още един път беше звъннал, щях да те напсувам и да хвърля телефона през прозореца!", а той: "Кажи й, че я чакам. Благодаря. Спокоен следобед." Спокоен ли?!
Сядам. Трябва да наваксам с работата. Но да не забравяме какъв ден е днес - на досадниците. Звъни "Ограничен номер" на моя мобилен. Обаждам се (този път от любопитство) с ядосан глас: "Ало!", а там някаква девойка, говореща почти като операторката на запис от *88, ми предлага да активирам услугата M-Tel HomeBox. "Не, благодаря, не ме интересува!". А бе, ей, това ми е личният телефон! Как ще ми се обаждате и ще ми предлагате разни оферти?! Ама че нахалство! Нямах нерви и сили да я "зачекна" защо са избрали точно този начин да "пробутват" новата си услуга. Така че, бъдете подготвени, спамът вече е и по мобилния ви телефон!
А, да, сега се сетих, че рекламата на HomeBox е с досадната смешна бабичка. Добре, че има клипчета в Интернет, щото у нас нямам телевизор! Трябваше да излъжа момичето, че и компютър нямам!
Май комуникацията ми идва повечко тия дни. Какво още трябва да изключа, за да мога да си свърша работата на спокойствие?! Ама че луд град. Ама че луди хора. Добре, че у нас мога да си изключвам всички уреди, без да ме гризе съвестта, че ще изпусна нещо важно.
Just relax... Дишай, задръж, издишай. Затвори си очите. Няма нищо около теб. Няма никакви досадници. Няма строежи, от които работниците си крещят по име непрекъснато и падат тежки предмети. Няма компютри, няма климатици, няма телефони, няма писма. Няма бормашини от съседите. Няма звън от домофони. Ти лежиш в тревата. Гледаш небето и планината. Дишай. Аромат на цветя и борова гора...
Ммм. Скоро. Още само два дни. Търпение. Спокойствие.
Just relax...
10 юни, 2008
Поздрав с песен
P.I.F. - Камбаните
Стигни душата си в последен миг
и искай всичко да познаеш ти,
плачът е малък, а пък тъй велик,
недей пред мене се покаеш ти!
Почувствай камбаните!
Погледай вятъра за миг поне
Послушай звездите,
почуствай камбаните, поне.
Един-единствен е дъхът на цветето,
един и камъкът във гърлото,
различен и човечен искаш да си,
но пак единствен си оставаш ти.
Почувствай камбаните!
Погледай вятъра за миг поне
Послушай звездите,
почуствай камбаните, поне.
И умрях или се влюбих,
и заспах или крещях,
и единствен бях,
като се смях,
и едно от тез' неща,
ще мога да си обясня,
Надявам се! Надявам се! Надявам се!
Ти си знаеш.
Стигни душата си в последен миг
и искай всичко да познаеш ти,
плачът е малък, а пък тъй велик,
недей пред мене се покаеш ти!
Почувствай камбаните!
Погледай вятъра за миг поне
Послушай звездите,
почуствай камбаните, поне.
Един-единствен е дъхът на цветето,
един и камъкът във гърлото,
различен и човечен искаш да си,
но пак единствен си оставаш ти.
Почувствай камбаните!
Погледай вятъра за миг поне
Послушай звездите,
почуствай камбаните, поне.
И умрях или се влюбих,
и заспах или крещях,
и единствен бях,
като се смях,
и едно от тез' неща,
ще мога да си обясня,
Надявам се! Надявам се! Надявам се!
Ти си знаеш.
06 юни, 2008
Разни хора, разни хобита
Вчера отидохме да разгледаме изложбата по случай Деня на околната среда. Видяхме тази за Рила, но "Земята отдолу" не я бяха подредили. Заваля. След много чудене, чакане (най-вече чакане) на хора и обикаляне под дъжда, решихме да отидем на гости в Асен и да пием масала. Мрънкахме, викахме... Накрая склони да свари една тенджера :)
После въртяхме Powerball. За пръв път хващам такова чудо, чак на петия път успях да усетя накъде се върти то и накъде да въртя аз... Ей, все едно че на фитнес съм била! Не мога да си вдигна чашата с чая тази сутрин! После се научих да свиря на бръмбазък, не било толкова лесно, колкото изглежда в устата на Стоян Янкулов! :)
Снимки има във Facebook.
А ето и статия в NYT как някои хора са празнували 5 юни. Без въжета, без каски. С плакат, на който пише: Global warming kills more people than 9/11 every week. На Алън Робърт не му е за пръв път - досега е изкачил 83 сгради! Инициативите му често завършват в ареста...
Вижте снимките в NYT.
После въртяхме Powerball. За пръв път хващам такова чудо, чак на петия път успях да усетя накъде се върти то и накъде да въртя аз... Ей, все едно че на фитнес съм била! Не мога да си вдигна чашата с чая тази сутрин! После се научих да свиря на бръмбазък, не било толкова лесно, колкото изглежда в устата на Стоян Янкулов! :)
Снимки има във Facebook.
А ето и статия в NYT как някои хора са празнували 5 юни. Без въжета, без каски. С плакат, на който пише: Global warming kills more people than 9/11 every week. На Алън Робърт не му е за пръв път - досега е изкачил 83 сгради! Инициативите му често завършват в ареста...
Вижте снимките в NYT.
05 юни, 2008
Кървава сутрин
Всяка сутрин минавам покрай ъгълчето на бул. Васил Левски и бул. Дондуков...
Сега имаше тълпа, линейка, полиция и много кръв. Никога не бях виждала на живо да се стичат струи кръв по улицата :( Цялата се разтреперих. Автобус е блъснал момиче. Нямах сили да остана и да разбера дали е пресичала на зелено, или е тичала на червено.
Всеки ден пресичам на пешеходната пътека от другата страна (срещу Английската гимназия), рядко ми правят път. Три пъти досега щяха да ме сгазят, заобикалят ме, псуват ме. Мразя го това място! Мразя да пресичам на светофари, където завиващите коли не ми дават предимство. Мразя го тоя град.
За случая във "Фокус".
И в Dnes.bg.
За този и за втори случай днес прочетете в Дарик нюз.
Текст и видео в bTV.
Не искам да карам нито кола, нито колело. И мотор не искам! Най-добре да летя :/
Днес е международен ден на околната среда. Може да посетите изложбите "Чиста и свята Рила" и "Земята отдолу" от 18:30 ч. в градинката между СУ и Народното събрание, а от 21:30 ч. ще има мълчаливо бдение за Рила.
Сега имаше тълпа, линейка, полиция и много кръв. Никога не бях виждала на живо да се стичат струи кръв по улицата :( Цялата се разтреперих. Автобус е блъснал момиче. Нямах сили да остана и да разбера дали е пресичала на зелено, или е тичала на червено.
Всеки ден пресичам на пешеходната пътека от другата страна (срещу Английската гимназия), рядко ми правят път. Три пъти досега щяха да ме сгазят, заобикалят ме, псуват ме. Мразя го това място! Мразя да пресичам на светофари, където завиващите коли не ми дават предимство. Мразя го тоя град.
За случая във "Фокус".
И в Dnes.bg.
За този и за втори случай днес прочетете в Дарик нюз.
Текст и видео в bTV.
Не искам да карам нито кола, нито колело. И мотор не искам! Най-добре да летя :/
Днес е международен ден на околната среда. Може да посетите изложбите "Чиста и свята Рила" и "Земята отдолу" от 18:30 ч. в градинката между СУ и Народното събрание, а от 21:30 ч. ще има мълчаливо бдение за Рила.
29 май, 2008
Слънчеви лъчи след дъжд
Ей, настроенията ми се менят като времето през май!
Сега разбрах значението на израза You Made My Day!
Достатъчно е да те попитат: "А ти коя си?", да се запознаеш с някого, да си кажете няколко весели случки, да се разсмеете взаимно и сякаш дъга изгрява в небето! Има звездопад в сърцето :) Искрен смях. Гъделичкащото чувство те държи през целия ден. Сещаш се за случката и се усмихваш на себе си и на приятния спомен.
Смехотерапията е по-важна от всяка друга терапия!!!
Благодаря ти, Його ;)
Сега разбрах значението на израза You Made My Day!
Достатъчно е да те попитат: "А ти коя си?", да се запознаеш с някого, да си кажете няколко весели случки, да се разсмеете взаимно и сякаш дъга изгрява в небето! Има звездопад в сърцето :) Искрен смях. Гъделичкащото чувство те държи през целия ден. Сещаш се за случката и се усмихваш на себе си и на приятния спомен.
Смехотерапията е по-важна от всяка друга терапия!!!
Благодаря ти, Його ;)
28 май, 2008
Странно е...
...как раста. По-скоро остарявам. Или съм все още дете, а хората около мен са възрастни.
Всичко светско и материално ми е чуждо. Не ме впечатлява, не ме радва. Все по-често забелязвам, че отказвам да ходя по магазини, на клубове, барове, дискотеки... Всъщност никога не съм обичала да ходя на дискотека. Изглежда ми като мазно, потно, смрадливо, шумно място, чрез което хората си търсят партньор за секс. Съжалявам, ако съм го заявявала (писала) и се повтарям. Не се чувствам на място, не се чувствам добре.
Преситих се от модерното. Гладна съм за различното, духовното, културното, веселото, шареното, истинското.
Всеки път ме питате ЗАЩО не искам да идвам.
Не искам да стоя и тъпея, да пия, да зяпам, да изпадам в транс от циклеща музика, да гледам снобски физиономии, изкуствени момичета, смешни момчета, не искам.
Толкова ли е трудно да ме разберете?
Дали все още има естествени хора? Дали ще се излекувам от този страх, че един ден ще съм съвсем сама, защото нямам подходяща компания?
Стана някаква гадна статистика и тъжна традиция да се сдухвам в края на месеците, около балове и празници - всичко ми изглежда фалшиво.
"Не искам да мисля вече..."
"Стяга ми този град..."
"Но кой ли разбира..."
"Не искам да стоя на тясно..."
"Ще се махна от София..."
"Има някъде място за нас..."
Всичко светско и материално ми е чуждо. Не ме впечатлява, не ме радва. Все по-често забелязвам, че отказвам да ходя по магазини, на клубове, барове, дискотеки... Всъщност никога не съм обичала да ходя на дискотека. Изглежда ми като мазно, потно, смрадливо, шумно място, чрез което хората си търсят партньор за секс. Съжалявам, ако съм го заявявала (писала) и се повтарям. Не се чувствам на място, не се чувствам добре.
Преситих се от модерното. Гладна съм за различното, духовното, културното, веселото, шареното, истинското.
Всеки път ме питате ЗАЩО не искам да идвам.
Не искам да стоя и тъпея, да пия, да зяпам, да изпадам в транс от циклеща музика, да гледам снобски физиономии, изкуствени момичета, смешни момчета, не искам.
Толкова ли е трудно да ме разберете?
Дали все още има естествени хора? Дали ще се излекувам от този страх, че един ден ще съм съвсем сама, защото нямам подходяща компания?
Стана някаква гадна статистика и тъжна традиция да се сдухвам в края на месеците, около балове и празници - всичко ми изглежда фалшиво.
"Не искам да мисля вече..."
"Стяга ми този град..."
"Но кой ли разбира..."
"Не искам да стоя на тясно..."
"Ще се махна от София..."
"Има някъде място за нас..."
27 май, 2008
До обед и преди залез
Напоследък всички ми повтарят как било по-добре сладкото и хлебните изделия да се консумират до обед, защото иначе се пълнее. Не съм много по диетите, "не мога да правя такива неща..."
От два дни се опитвам да не ям след залез слънце. Пък сега излапах 3 малки сладки наведнъж - Snickers, Bounty и Mars. Ама нали преди обяд може? :D
Не ям месо, не пия газирано, не пия кафе и не пуша вече. Ходя всяка седмица на планина. Може да се каже, че живея здравословно :) Поне доколкото зависи от мен. Иначе сутрин дишам облаци прах, когато спре автобусът на спирката... Особено след като се изкъпя и тръгна за работа - прахолякът много добре полепва по още влажната ми коса, намазаните ми с крем лице и с вазелин устни. Ако съм сложила и спирала на миглите, и по тях. Качвам се в 11-ката, сядам си, хрускам си пясък и си чета книжка в задръстването, което този месец е ужасно. Рекордът ми е 2 часа и половина от Опълченска до Сточна гара. Вече не искам да имам и да карам кола. И колело не искам. Искам, ако условията са като в Унгария и Германия (давам ги за пример, защото там съм виждала райски алеи и права за колоездачите). Тук трябва да се кара с маска на лицето, иначе "прахотерапията" е гарантирана. Може би с метро е най-удобно и бързо. Но като нямам директно такова още? Пък и те строят толкова бавно, че внуците ми могат да намажат :) Иначе съм си измислила един резервен спасителен вариант - автобус-метро-малко пеша, който скоро ще пробвам.
Като прочетох пак заглавието, се сетих, че миналата седмица чаках автобус 85 и по обяд, и по залез, около 45 минути. Почти два часа съм прекарала на Лъвов мост. Така че има значение по кое време ядете сладко, но не и по кое време пътувате. По всяко време има ремонт и задръстване. Една жена на спирката спомена, че искат да направят билетите по 1 лв. от юли месец. Не знам, възможно е. Не съм чела новини. Не искам. Отвращавам се. А и настроението ми е бално сега.
Брат ми завърши. Порасна момчето. Неусетно. Издебнах го, докато си оправя косата на огледалото в колата. Като фотомодел е :)
Месецът в снимки.
От два дни се опитвам да не ям след залез слънце. Пък сега излапах 3 малки сладки наведнъж - Snickers, Bounty и Mars. Ама нали преди обяд може? :D
Не ям месо, не пия газирано, не пия кафе и не пуша вече. Ходя всяка седмица на планина. Може да се каже, че живея здравословно :) Поне доколкото зависи от мен. Иначе сутрин дишам облаци прах, когато спре автобусът на спирката... Особено след като се изкъпя и тръгна за работа - прахолякът много добре полепва по още влажната ми коса, намазаните ми с крем лице и с вазелин устни. Ако съм сложила и спирала на миглите, и по тях. Качвам се в 11-ката, сядам си, хрускам си пясък и си чета книжка в задръстването, което този месец е ужасно. Рекордът ми е 2 часа и половина от Опълченска до Сточна гара. Вече не искам да имам и да карам кола. И колело не искам. Искам, ако условията са като в Унгария и Германия (давам ги за пример, защото там съм виждала райски алеи и права за колоездачите). Тук трябва да се кара с маска на лицето, иначе "прахотерапията" е гарантирана. Може би с метро е най-удобно и бързо. Но като нямам директно такова още? Пък и те строят толкова бавно, че внуците ми могат да намажат :) Иначе съм си измислила един резервен спасителен вариант - автобус-метро-малко пеша, който скоро ще пробвам.
Като прочетох пак заглавието, се сетих, че миналата седмица чаках автобус 85 и по обяд, и по залез, около 45 минути. Почти два часа съм прекарала на Лъвов мост. Така че има значение по кое време ядете сладко, но не и по кое време пътувате. По всяко време има ремонт и задръстване. Една жена на спирката спомена, че искат да направят билетите по 1 лв. от юли месец. Не знам, възможно е. Не съм чела новини. Не искам. Отвращавам се. А и настроението ми е бално сега.
Брат ми завърши. Порасна момчето. Неусетно. Издебнах го, докато си оправя косата на огледалото в колата. Като фотомодел е :)
Месецът в снимки.
20 май, 2008
16 май, 2008
Абонамент за:
Публикации (Atom)