Помня...

Помня ръцете ви.

Пръстите.

Врата.

Раменете.

Краката.

Походката.

Дрехите.

Помня

гласа,

очите,

миглите,

усмивките,

бенките,

луничките,

сълзите.

Помня дните.

Слънцето.

Луната.

Облаците.

Птиците.

Щурците.

Поляните.

Планините.

Как бродим из

дъжда,

снега,

локвите,

калта,

листата,

пясъка,

тревата.

Как се храните.

Как ме гледате.

Как се разсейвате.

Как спите.

Всичко.

Странно... книгите и филмите не помня с подробности.

Помненето на детайли е така болезнено понякога.

Миналото... По-добре да си го спомням с усмивка.

На колело

Градът е голям и заплахите за велосипедиста дебнат отвсякъде:

- шахти без решетки
- локви
- дупки
- разбити или прекалено високи бордюри
- настилка с павета
- тесни улици
- тълпи от хора - покрай събития, училища и университети
- ниски клони
- разсеяни шофьори
- шофьори, които минават на червено
- тирове
- каруци
- рязко отворени врати
- крадци
- малки деца, които сменят посоката си на движение със скоростта на светлината
- кучета, които те лаят, преследват и хапят
- хора със слушалки, които не чуват звънеца ти
- хора със самочувствие, които ходят по велоалеята, сякаш са им опънали червен килим
- хора, които не знаят къде отиват и в коя посока да поемат, a.k.a. свободни електрони
- хора, които изскачат рязко от спирката, за да видят дали превозното средство идва
- майки с колички, които са решили, че мястото им е на алеята, щото и те са на колела
- нахални колоездачи, минаващи на червено и некадърни колоездачи със самочувствие
- тесни асансьори, в които едва се побирате с колелото
- стълби
- билбордове от тип ракета, пльоснати в средата на алеята

Градът е голям и спасението за велосипедиста дебне отвсякъде:

- свободата да пътуваш, без да си зависим, да се гъчкаш в ГТ, да чакаш по спирки и да си плащаш за това
- удоволствието да караш с вятъра и да не мислиш за глупости
- красотата на изгревите и залезите, докато караш
- новите алеи, които ти вдъхват надежда, че ще има още такива - Младост и Гоце Делчев например
- това, че вече можеш да се качиш сутрин рано, вечер късно и през празник в метрото
- градинките
- парковете
- планината
- приятелите с колела
- бирата и сладоледът са по-вкусни, когато се придвижваш с велосипед
- заведенията с градина, където можеш да ходиш с колело
- хората, които ти се извиняват, когато стъпят на велоалеята
- хората, които ти се радват и поздравяват
- хората, които ти помагат да свалиш/качиш колелото по стълбите
- хората, които ти отварят входните врати и ти държат вратата на асансьора
- децата с колела, които ти се усмихват съучастнически 
- колегите, които се вдъхновяват от теб
- дневните велоизлети
- нощните велопреходи
- велошествията

Колелото = транспорт + спорт + кеф + свобода + антистрес

Ако се сетите още плюсове и минуси, добавяйте. Заплахите засега са повече, но се надявам скоро да станем толерантна страна към велосипедистите. Крайно време е!

Единственото, за което ми е малко криво, е, че вече не мога да чета книги, както преди правех в задръстванията с рейса. Но пък има аудиокниги, както и много повече свободно време за четене, защото придвижването определено е по-бързо, по-приятно и по-здравословно :)

Вечно нацупените

Някои хора са перманентно недоволни - има такива и сред колеги, и сред приятели, и сред познати, и сред непознати. Каквото и да правиш, не можеш да им угодиш. Когато те молят за услуга, по-добре да не се захващаш, защото няма да го оценят или да ти благодарят, а само ще те обвинят за всичко.

Помагаш, препоръчваш, свързваш, препращаш, за да върви към добро. Защото обичаш да правиш добро! И накрая получаваш критика, мрънкане, цупене и обиди. Няма връщане назад. Вече си обещал. Свършил си го. Радвал си се, че си полезен с нещо и в следващия момент се появяват те, вечно нацупените, и ти започваш да се чувстваш виновен, че си сбъркал.

Излиза, че с тези хора няма смисъл да си добър, защото за тях никога нищо не е добро. Всичко е криво, гадно, скапано, тъпо и едноцветно. Те вечно са прецакани, в нищо не им върви и т.н. мрачни репертоари на мрачни хора. И по-добре да не ги питаш нищо, защото се започва едно пуфтене, охкане и оплакване... А като се замислиш, нищо не им липсва в тоя живот. Но те така си го виждат през тяхното мрачно прозорче. Това да са постоянно недоволни ги поддържа живи. Има хора, които просто искат нещо цял живот. И се борят. Но те не са от тях. Те искат и получават. Понякога наготово, без да полагат усилие. Но това, което получават, не им харесва. И не са сигурни дали са го искали. Тези хора са едни от най-неприятните клиенти и приятели. Цяло чудо е, че понякога живеем и работим в симбиоза с тях. Те искат. Ние даваме. Те се мръщят. Ние пак даваме. Накрая се предаваме...

А може би проблемът си е в мен, че се втурвам да помагам и че се оставям да се прокрадва чувството за вина, когато видя навъсени физиономии и чуя сумтящи коментари... Трябва да се науча да отказвам на вечно недоволните, които ме молят за съдействие. Да се науча да игнорирам реакциите на хората, защото много неща не зависят от мен. И да се науча да живея повече за себе си, отколкото за другите.

1 юни - празник на децата и непушачите

Ден на детето. 
Темата за децата някак остана на заден план днес. Забраната за пушене на обществени места ни се стори по-важна от детето. То може да мине с един сладолед, едно шоколадово яйце или един макдоналдс, а после - при баба и дядо, че и ние трябва да празнуваме... Тъжно.
Детето заслужава много повече внимание - всеки ден, всеки свободен миг. Не пари, не дрехи, не играчки, а време, прекарано в игри, разговори, знание, възпитание. Прави ми впечатление, че родителите не познават децата си. Не са си приятели с тях. Не си споделят. Лъжат се. А това „училище“ е много по-важно от другото. Не е нужно да ходим на семинари и да четем книги как да живеем живота си, когато пораснем, ако уважаваме родителите и учителите си. Ако се вслушаме и запомним нещо от техните приказки, които често ни звучат като „конско“. Те са всекидневни притчи, които ни се дават безплатно. Характерът си е характер, но има ценности, които остават за цял живот. Ако от всеки вземем по нещо добро (добро за нас, щото за всеки е различно...), ще бъдем щастливи.

Ден на мрънкащите пушачи. Ден на озлобените непушачи.
По темата за цигарите - гледам да не се изказвам крайно, за да няма скандали. Радвам се за това решение. Близо 7 години съм се тровила и съм тровила околните - може би единственото нещо, за което съжалявам в тоя живот. Но пък наградата е голяма, когато ги откажеш - здраве и свобода! И няма връщане назад. Сякаш не съм била аз, толкова ми е далечно пушенето. Надявам се забраната да се спазва не само в началото. Дано възрастните станат по-отговорни, а не да правят като децата напук.

Ден на крайностите. Ден на празните приказки.
Май повечето ни празници са такива - делим се на два лагера, следим и участваме в безсмислени спорове и дискусии... А вечерта сядаме заедно на масата за по едно питие и за празничното преяждане. И на следващия ден и помен няма от философските ни възгледи и спорове. Такива сме - ЗА и ПРОТИВ. Като че ли от нас зависи целия свят и непременно трябва да се изкажем и да наложим мнението си.

Ден на споровете. Ден на обидените. Ден за размисъл.
Кой къде щял да си води детето на 1 юни, кой къде щял да пуши... Било тяхна си работа. Да не им се бъркаме. Да не ги следим. И да не ги критикуваме. Фръц.
„Те ли ще ми кажат? Ще си правя, каквото си искам! Животът си е мой! Детето си е мое!“
Да, наша работа си е - ние сме отговорни за децата и за здравето си.
Вкъщи даваме пример на семейството си, а когато правим нещо публично, сме пример за околните. И много често примерът ни е лош. Не само с цигарите, а и с хвърлянето на боклуци, плюенето, викането, псуването и какво ли още не. И децата попиват - copy&paste. Затова и роптаят по-консервативните и моралистите (и аз често съм в тази бройка). Стига сме живели в кочина!

Защо трябва да сме егоисти и да драматизираме? Не ни коства кой знае колко! Само малко мисъл, разбиране и съобразяване. Възпитанието и уважението са важно нещо - без значение дали сме деца, или възрастни.