(Отказване. То не е болестта
през детството. Забавяне. Предлог
да порастем. А всичко ти шептеше.
Не смесвай онова, което беше
омайващо, с това.)
• • •
Свещена моя самота,
богата, чиста в утринта,
като градина с рози свежи.
О, самота свещена, ти
Дръж здраво златните врати —
отвъд са буйните копнежи.
• • •
Душа… Това ли, дето в нас цвърчи?
Звънче на шут, което моли царя
да го похвали, да го отличи,
а после мре от бедност и мълчи
в тамянен дим, сред здрача на олтаря —
това ли е душата?
Аз виждам сняг от пролетни цветя
в нощта, където скитат световете,
и сякаш нося къс от вечността —
той в мен трепери и крещи с уста,
и иска да политне с ветровете…
Такава е душата!
• • •
О, как душата си да спра така,
че твоята да не докосва? Как
над теб да я издигна, над нещата?
Аз бих желал сред някаква река,
изгубена, течаща в тъмнината,
да я положа върху мирен бряг —
докато в теб бушува глъбината…
• • •
Листата падат, падат, сякаш те
се ронят от градини в небесата,
с прощален жест и в есенна позлата.
Между звездите пада и Земята
и самотата ѝ в нощта расте.
И ние също падаме така.
Ръката ти. И всичко, без да страда.
Но знам Един — това, което пада,
с безкрайна нежност той държи в ръка.
• • •
Обичам аз една липа навън.
Летата, в пръстените занемели,
пак в клонки хиляди са разцъфтели
и пак са будни между ден и сън.
• • •
Така раздипли ти и овладя
живота, който плахо в теб съзрява.
А той, ту краен, ту прозиращ, става
в гърдите ти ту камък, ту звезда.
Райнер Мария Рилке
през детството. Забавяне. Предлог
да порастем. А всичко ти шептеше.
Не смесвай онова, което беше
омайващо, с това.)
• • •
Свещена моя самота,
богата, чиста в утринта,
като градина с рози свежи.
О, самота свещена, ти
Дръж здраво златните врати —
отвъд са буйните копнежи.
• • •
Душа… Това ли, дето в нас цвърчи?
Звънче на шут, което моли царя
да го похвали, да го отличи,
а после мре от бедност и мълчи
в тамянен дим, сред здрача на олтаря —
това ли е душата?
Аз виждам сняг от пролетни цветя
в нощта, където скитат световете,
и сякаш нося къс от вечността —
той в мен трепери и крещи с уста,
и иска да политне с ветровете…
Такава е душата!
• • •
О, как душата си да спра така,
че твоята да не докосва? Как
над теб да я издигна, над нещата?
Аз бих желал сред някаква река,
изгубена, течаща в тъмнината,
да я положа върху мирен бряг —
докато в теб бушува глъбината…
• • •
Листата падат, падат, сякаш те
се ронят от градини в небесата,
с прощален жест и в есенна позлата.
Между звездите пада и Земята
и самотата ѝ в нощта расте.
И ние също падаме така.
Ръката ти. И всичко, без да страда.
Но знам Един — това, което пада,
с безкрайна нежност той държи в ръка.
• • •
Обичам аз една липа навън.
Летата, в пръстените занемели,
пак в клонки хиляди са разцъфтели
и пак са будни между ден и сън.
• • •
Така раздипли ти и овладя
живота, който плахо в теб съзрява.
А той, ту краен, ту прозиращ, става
в гърдите ти ту камък, ту звезда.
Райнер Мария Рилке
